Тим Ечелс за "Държавата"
юли 2015 г.
Наречена не пиеса, а „текстов дизайн“, семплата, но завладяваща работа на Александър Мануилов „Държавата“ представлява поредица от 63 кратки изказвания, представени като скрипт, който публиката чете последователно от куп писма. Няма актьори освен тези от публиката, които ще изберат подобна роля; те стават кандидат-зрители, озоваващи се в позицията на суфльори в драма, която не познават предварително.
Сложена най-грубо в концептуалния порядък на „OK OK“ (2011) на Ан Хемтпън и Герт-Жан Стам, или „We Are Still Watching“ (2012) на Ивана Мюлер в съавторство с Андреа Божич, Дейвид Уебър-Кребс и Йонас Рутгийртс, „Държавата“ активизира публикава в създаването на драмата, раздавайки роли и гласове на тези, които в едно предходно разбиране за театралното, можеха да бъдат оставени да са „просто“ публика. Формалната динамика на този новопоявяващ се жанр е, на едно ниво, почти неизбежно фокусиран върху отчуждаването на публиката/зрителите от тяхното собствено четене/реч, тъй като актът на неподготвеното четене създава дълбоко изначално напрежение между „аз“-а или другият мислещ субект, конструиран на страницата и този на субектите, които действително присъстват. Настояването на Брехт актьорът да показва дистанция от решенията или изказванията на персонажите едва ли може да се подчертае повече в този контекст, тъй като всеки играещ зрител най-изначално съзнава разминаването между напечатания скрипт на пърформанса и реалността на собствения си психологически интериор. Текстовете в подобна рамка са вероятно най-силни, когато разработват тази динамика изоснови, давайки едновременно тласък на наративната драма, но и ръка в ръка с другата по-механистична драма на вентрилоквизираните субекти-кукли. Скриптираните характери, които се притесняват именно за драмата, възразяват на решенията й, на условията й, вглеждат се в липсата й на почтеност и така нататък, са един вид върхът на черешката тук, обговаряйки самата перформативна ситуация, като в същото време я дублират, създават й няколко пласта и дъна, и я обтягат.
„Държавата“ на Мануилов поема смел път в това поле, като се основава на действителен инцидент, неизясненият протестен случай на самозапалилия се 36-годишен българин, Пламен Горанов, през февруари 2013 г. Започвайки от тази история, публиката-актьори на Мануилов навлиза в един наратив, който от една страна поставя публичното самоубийство на Горанов като действие (пърформанс), което още не се е случило, обявявайки началото му след определен брой часове и минути. В същото време, други текстове-публика служат като един вид изявления от първо лице, на самия Горанов, разказващи за подготовката му за самоубийството, като в същото време дръзват да дадат обяснения за действията му, които истинският Горанов е отказал да даде.
Пластове от истинско и структурно насилие повличат читателите, като ги правят съучастници в една мощна, но вторична драма, като напрежението се нагнетява и разраства по отношение на акт, който, всъщност иронично, вече се е случил. Като публика-актьори ние попадаме в клопката не само на „пиесата“, но и на историческия наратив, на факта на смъртта - ние съучастваме не само на изграждането на драмата, но и на една култура на корупция, икономически затруднения, политически задъдени улици и обезправено гражданство, които като цяло задават контекста на самозапалването на Горанов, но и на редица други като него. „Държавата“ ни довежда до един специфичен предел на съвременното театрално – това е концептуална работа, която се вглежда в условностите на пърфорънса като в същото време впряга силата на наративността, за да обсъди истински политически въпроси.
Тим Ечелс, Лондон 2015 г.
От официалния каталог на фестивала Theatertreffen, Berlin 2015
преведено и препубликувано тук със съгласието на автора