Александър Мануилов

статия, 21 февруари 2013 г.

 

Отново за концептуално остарелите държавни структури и хората.

В продължение на статията: „Свобода или Витоша?”

 

 

Започвам с името Пламен Горанов, мъжът, който се самозапали вчера, на 20-ти февруари, в знак на протест срещу невъзможната за живот ситуация в България.

На фона на пословичната българска дълготърпеливост, постъпката говори много. 

Че управляващите най-накрая трябва да преподредят дневния си ред спрямо приоритетите на  хората, показаха и протестите от последните дни.

 

Общественото недоволството продължи, дори след като Министър-председателят подаде оставка и това означава нещо сериозно:  много българи не вярват, че каквито и да са персонални промени могат да доведат до реална, осезаема промяна за тях самите и техния живот. Последните дни от много места (в различна форма) се изразява недоверие в политическата система на страната като цяло.

 

Политиците не искат да разберат сериозността на положението и бързат да мислят за предсрочни избори, а протестиращите по площадите трудно формулират искания. Последното никак не е чудно – и то не защото хората са „лумпени”, както някои високомерно ги наричат, а защото измислянето на нова по-справедлива система не е лесна работа и не може да стане в главата само на един човек, и то точно тогава, когато някоя телевизия случайно ще реши да го интервюира.

 

Тук се опитвам да систематизирам някои искания, които не са обвързани с никаква политическа линия на управление, а със гарантирането на справедливостта на системата като такава. Надявам се да бъдат полезна храна за размисъл и дебат, от какъвто имаме нужда сега.

 

1. Еднакъв брой избиратели в избирателните райони. В противен случай се нарушава конституционното положение, че всеки гражданин има точно един глас. В досегашната система се е случвало в Ямбол 7,000 гласа да стигнат за избиране на 4 депутати, докато в Софийски многомандатен район през същите избори само за един депутат са били необходими 62,000 гласа. Един гражданин от Ямбол в този смисъл е имал гласове колкото 36 столичани. Това са много специализирани технически детайли, които обаче пряко нарушават конституционните права на гражданите и подменят демокрацията с мръсни сметки. Математиката трябва да е кристално ясно оповестена преди изборите. Преливанията на гласове от други райони (например от чужбина) – ако изобщо трябва да ги има – не могат да нарушават равнопоставеността на всеки отделен глас.  (повече по темата: професор Константинов – бивш зам-шеф на ЦИК: тук)

 

2. Дебат за изцяло мажоритарна система. Ето това е тема за един смислен референдум. Искат ли хората мажоритарен вот. От въвеждането на подобна система сегашните партии се страхуват, защото разполагат с по един лидер и няколко известни лица. Нямат достатъчно личности в редиците си.

Предимствата на мажоритарната система: 1. В Парламента ще могат да влязат и истински независими депутати, които са известни на местно ниво, но не са задължително представители на никоя партия; От изборите през 1991 г. досега няма избран независим кандидат за Народното ни събрание. 2. По места ще се състезават хора с определени качества, а не мъгляви концепции като например „гласувах за Царя”, или „гласувах за Бойко”, като всъщност гласът е отишъл за никому неизвестно име. 3. Всеки гражданин ще знае кой е неговият представител в Парламента, за разлика от положението сега; 4. Ако се работи върху система за отзоваване на народни представители – това ще е много улеснено при мажоритарния вот – хората ще могат да упражняват контрол върху победилия в техния район кандидат. 5. Даден претендент за народен представител няма да може да се кандидатира на повече от едно място и по този начин няма да може да заблуждава хората, че иска да ги представлява, когато всъщност просто иска да влезне в Народното събрание; 6. Лидерите на партиите ще имат по-малко власт при подреждането на листите и ще трябва да заложат на силни кандидатури, а не непременно на сенки от антуража си.

Пропорционалната система има също своите предимства, но истински сериозна обществена дискусия за избор между двете така и не се състоя в България, а виждам, че все повече хора го искат. Ако обаче пропорционалният елемент се запази в каквато и да е форма, същественото намаляване на прага за влизане на партия в Народното събрание (например от 4% на 1%) е истински справедливият ход. Противното би означавало, че Парламентът категорично заявява, че се пази от нови идеи и нови хора, а също и че не е съгласен да дискутира нуждите и възгледите на по-малки групи от населението.

 

3. Система, даваща възможност за граждански инициативи по отзоваване на народни представители. Защото никой не трябва да се чувства ненаказуем, ако бездейства или уврежда обществения интерес с действията си. Гражданите трябва да могат да отзовават представителите, които са избрали, ако те не изпълняват каквото са обещавали преди изборите. Или пък тези, които никога не се появяват в Парламента. Подобна процедура обаче е най-лесно приложима, ако от един избирателен район се излъчва само един народен представител. (вж. по-горе – за мажоритарната система). Разбира се, депутатите трябва да са защитени от вероятни опити за вмешателства в независимостта им.

 

4. Прекъсване на практиката договори за концесии или приватизация да се засекретяват като текст. Напротив, държава, която твърди, че действа по честен начин и в полза на гражданите си – следва да публикува текстовете на договори, които смята да подпише, далеч преди да го направи, за да могат експертите да изразят мнението си. По този начин ще бъде възможно отстраняването на „грешки”, които впоследствие водят до падане на правителства. Представители на средни и малки компании, които получават държавни поръчки, твърдят, че през годините е трябвало да връщат обратно между 20 и 50% от получените суми „под масата” на онези, които са им ги дали. Българите в момента имат всички основания да мислят, че през последните 23 години тази непазарна практика на българските управляващи и администратори е била също в сила и по отношение на най-големите компании – с най-апетитните поръчки и договори. Фактът че договорите им често се пазят в тайна, а когато най-накрая се публикуват, в тях лъсват клаузи или липси на клаузи, които са в ущърб на потребителите, но са в очевидна полза на компаниите, предполага съществуването на огромна по размер корупция. Всъщност именно това е сега проблемът с ЕРП-тата: не че те не са български фирми, нито че не са държавни, а че държавата е пропуснала да изиска едни неща от тях, които експертите щяха да видят още през 2004 г., ако имаше къде да прочетат проекто-договорите. И тук не става въпрос да се въведе правило, че такива текстове е желателно да се публикуват преди подписването им – не – това трябва да е задължително. Ето дори сега – след толкова години – Агенцията за приватизация не е публикувала нито договора за продажба на БТК от 2004 г., нито е дала достатъчно доказателства, че 400-те милиона евро инвестиции, които купувачът се е нагърбил да направи, действително някога са били вложени.

 

5. Гражданско експертно участие върху следприватизационния контрол и при надзора по изпълнение на концесионни договори. В последните години имаше огромен брой случаи, в които сделки за приватизация или концесия се случват на привидно най-ниската предложена на търга цена, но впоследствие, чрез изменения или допълнения във вече подписаните договори – тази цена става много по-висока, отколкото другите участници в търга са предложили. Когато се продават държавни активи – гражданите имат право да упражняват контрол върху това какво се плаща. Другото важно звено за инспектиране са така наречените „инвестиционни” програми на купувачите на държавни компании. Често финансово затруднени държавни фирми се продават на ниска цена, но с обещания за „стабилни” инвестиции в бъдеще. Като пропуснете да проследите бъдещите инвестиции обаче – просто продавате на безценица и в полза не на обществото, а на корпорациите. Хората имат пълно право да поискат да се намесят и в този сектор.

 

6. Улесняване на процедурата за свикване на референдум по инициатива от граждани. Както и даване на възможност обозрим брой граждани да сезират Конституционния съд.  Броят подписи, необходим за иницииране на референдум, трябва драстично да се намали (и вероятно един праг от 100,000 ще даде възможност на хората да почувстват, че когато нещо ги вълнува, то отива в дневния ред на страната им.). За сезиране на Конституционния съд вероятно и 10,000 подписа ще е добре да са достатъчни – защото в България съществуват малки групи (етнически, верски и други), които трябва да могат лесно да алармират за евентуално нарушени техни конституционни права. Съвместно с това трябва да се работи по въвеждане на електронно повсеместно гласуване при допитвания и интернет избори.

 

7. Образование. По-честите допитвания да гражданите налагат целенасоченото изграждане на едно по-високообразовано и политически грамотно общество, защото в противен случай най-верните решения отново няма да бъдат взети. Тук не става въпрос само за значително увеличаване на заплатите на учителите, за да могат да се привлекат и задържат в образователната система по-добрите кадри като преподаватели. Става въпрос също и за преосмисляне на фундаментални категории в образователната ни система, така че тя да започне да създава мислещи индивиди, а не възпроизвеждащи информация единици. Това е изключително важен въпрос и то не само за настоящия момент – а за бъдещите поне 20 години на България, но за него съм писал повече тук и сега няма да се спирам подробно.

Само едно допълнение: ако една бедна държава като България може да изразходва толкова време и ресурс да мисли как и дали да изнамери десетки милиарди евро за нова атомна централа, тази държава трябва да може да отдели поне толкова ресурс и време да помисли как и откъде да намери подобни по размер средства за образователната си система – и с това – за бъдещето си като нация. Образованието за мен трябва да е категоричен национален приоритет, защото колкото и добри закони да въведем – в една проста и необразована нация – те няма да сработят, или скоро ще бъдат подменени с нещо друго, без тази нация да се усети.

 

8. Отчитане на процента негласували. В момента на политиците ни не се налага да се съобразяват с факта, че все по-малко хора отиват на избори. Какъвто и да е процентът на хората, недоволстващи от всички парламентарни партии – Парламент ще има. Един истински държавник обаче не може да пропусне факта, че 40% или половината народ не гласува. (Виждали сме и нива на неучастие в изборите от 62%!)

Често за негласувалите се казва, че са безотговорни или просто социално апатични. Това обаче не е справедливо. Има огромен брой добре осведомени и мислещи хора, които не приемат за верен принципа „гласувам за най-малкото зло” и стоят настрани от изборите. Гласуването в основата си е „за”, то не трябва да е „против”. Свидетели сме и на все по-вели предизборни кампании, както и на политици, за които е изгодно по-малко хора да гласуват, а това вече противоречи на основните принципи на обществено устройство. Суверенът е народът и той трябва да участва в управлението, а не да бъде изтикван встрани.

Следва да се дебатира върху механизъм как да се направи така, че за политиците да е жизнено важно непрекъснато да привличат повече хора към политиката, която водят. Струва ми се, че една такава възможност е в Народното събрание да остават празни места, пропорционални на броя негласували. Ако на изборите гласуват половината гласоподаватели – нека тогава половината депутатски места бъдат заети. Това ще са 120 човека, които ще бъдат Народното събрание. Защо трябва винаги да има еднакъв брой „работни места” за депутати, дори те да не са успели да убедят хората, че заслужават да ги заемат? Нима един Парламент от 120 човека не може да работи добре?

Впрочем, когато е писана сегашната Конституция, Великото народно събрание е било избрано с гласовете на почти 91% от имащите право на глас. Тогава депутатите са преценили, че съставът на Народното събрание трябва да е от 240 човека, но вероятно са предполагали, че хората ще продължат да гласуват. В онези начални години демокрация вероятно е било трудно дори да си представиш, че един ден участието на хората на избори може да падне и под половината.

 

9. Избори на всеки две години. Четиригодишен мандат за Правителство и Парламент е твърде дълъг. Социологическите проучвания показват, обикновено, че след втората година доверието в Парламента пада драстично. Последните две години за едно „стабилно” правителство са и именно годините, когато то най-често скъсва връзката и диалога с гражданите. Ако изборите са на две години, управляващите ще трябва да действат така, че да заслужат още две, които сега просто им се подаряват на доверие.

 

10. Изборният кодекс не трябва да се променя с наближаването на всеки нови избори, защото това оставя съмнение, че се извършва, единствено за да се постигне конюнктурния модел, който според социологическите проучвания ще бъде от най-голяма полза за гласувалото го мнозинство. Изборният кодекс следва да се гласува с най-голямо мнозинство и на кръгла маса сега с протестиращите, като включи клаузи, които да го пазят от бъдещи промени. Вероятно трябва да се въведе изискване за квалифицирано мнозинство при извършването на каквито и да е промени в избирателния закон. Впрочем ГЕРБ дойде на власт с обещанието първият закон, който пипа, да е този за изборите, като после не го променя. Това не се получи. Към края на мандата си и тази партия се изкуши в това отношение. Сега обаче кодексът трябва да се промени, за да отчете желанията на гражданите, не само тези на партиите.

 

Ето уважаеми съграждани, моите искания към управлението на България, за да почувствам, че в нашето общество категорията справедливост все още има значение. Имам и други искания и други питания, но засега 10 не са малко.

 

На протестите на Орлов мост през февруари видях, освен 50-тината футболни ултраси, които търсеха бой, също и преподаватели от Софийски университет, кинаджии, поети и писатели, достолепни пенсионери, майки с деца, мислещи хора.

Нека никой не казва, че протестиращите не знаят за какво протестират.

Ето 10 неща, поради които аз протестирам.

Но понеже те не се побират в една или две думи за скандиране –

не мога да ви ги кажа от площада.

Казвам ви ги от писателския си сайт.

 

Вие какво мислите?

 

 

 

Александър Мануилов

 

 

 

- - -

 

Уважаеми читатели, авторът публикува журналистическите си материали, както и литературните си произведения безплатно за Вас в интернет.

С причините за това решение можете да се запознаете в „Манифесто-то”.

Този сайт се издържа изцяло от дарения. Ако желаете да изразите подкрепата си, моля посетете страницата „Дарения” тук.

 

- - -