Александър Мануилов

    Парадоксално, но издигането на Берлинската стена създава и нещо прекрасно. Това е фестивалът Theatertreffen в Берлин, който възниква преди точно половин век в западната част на разделения град. Донякъде целта му е била да запознае жителите на града с това какво се случва в театралния живот на Западна Германия и останалия немскоезичен свят. От друга страна –  задачата му е да произведе такова луксозно културно събитие, каквото дори социалистическа ДДР не може да си позволи; да покани театралите от Изтока и да ги зашемети с това колко прекрасен е капитализмът.

   За капитализма не знам, но този чуден хубав месец май Theatertreffen успя да ми върне вярата в театъра. Като казвам луксозно събитие, никак нямам предвид, че петдесет години немска организация са довели до една почти съвършена система по приемане на гостите, така че те да не се притесняват дори за най-дребните материални детайли. Не. Става въпрос за лукса да можеш да видиш на едно място най-значимия немскоезичен театър в продължение на двадесетина дни, да обсъждаш идеи и да усетиш накъде върви театърът в главите на едни от най-блестящите млади театрали в Европа и света.

   Подчертавам млади, защото групата на стипендиантите на Theatertreffen се състоеше от хора между 28 и 35 години като цяло, които все още не са уседнали доволно в някое кресло зад някое бюро в някой кабинет, а са готови да изорат света, за да направят проекта си по-добър, по-качествен и да го покажат пред когото трябва.

   Кои бяха тези 36 прекрасници: например артистичния директор на the Bush, Лондон; сценографи работили с Робърт Уилсън; представители на непознатата свободна сцена в Бразилия и Аржентина; режисьори от Киев, Амстердам, Брюксел и Барселона; пърформъри от Париж, Кабул и Александрия; писатели и драматурзи от Иран, Перу и Словения, заедно с изключително интересните домакини от Германия и техните съседи от Австрия и Швейцария. За някои от немските актьори, с които се запознах, съм сигурен, че ще ги виждаме в кино и театрални продукции в следващите много десетилетия. Та с тези хора имахме възможност освен да се включим в многобройните ателиета, групи, панели, дискусии (с обща продължителност често от повече от 12 часа на ден), но също гледахме и дискутирахме представленията от официалната селекия на фестивала.

   Статистиката показва, че за една година в немскоезичния свят се появяват около 2,700 нови представления. По препоръки на театралните критици комисията по селекцията на Theatertreffen избира и гледа около 470-500 от тях. Това всичкото гледане и пресяване се случва за период от около осем-десет месеца. Прави се дълът списък с избрани 30 представления (около 5% от изгледаното!), после от този дълъг списък се канят 10 представления, за които комисията не твърди че са „най-добрите“, а че са „най-важните за гледане“.

  Големите имена: Димитър Гочев, Херберт Фритш, Франк Касторф, Rimini Protokoll и Ален Плател със сериозно присъствие на мюнхенски продукции (както от Münchner Kammerspiele, така и на Residenztheater).

   Дотук с официалното представяне. Това, което искам да разкажа е за вътрешната история и мисловно движение около Фестивала и това как тези 36 специални гости усетиха и интерпретираха цялата картина. Имах щастието да бъда сред хора, които са способни да мислят сами за себе си и да не се подвеждат под блясъка на големи имена и слава, могат да отстраняват този пласт, за да стигнат до реално обсъждане на качества и недостатъци на – чисто и просто – това, което има да се види на сцената. Този текст не може и няма как да отрази индивидуалните мнения на толкова различни театрали по толкова огромен набор от теми, тук правя предимно изброяване на някои акценти в разговорите ни, с по-голямата част от които аз самият съм съгласен.   

   Немскоезичните ни колеги като цяло приеха програмирането доста на нож. Критиката беше по-скоро в посока, че то отразява творчество на „големите имена“, които показват в момента морално остарял театър. И като естетика, и като тип театрално изграждане, включително като актьорско присъствие.

  Такъв беше случаят с Димитър Гочев. Пускам отделно интервю с Ефи Шуберт, която е работила с „Митко“, и в него се описва прекрасната страна на Гочев като творец и човек. Убеден съм, че личната среща с театрал от такъв калибър е била шанс и благословение. Но ако трябва да говорим специално за „Цимент“ на Театертрефен тази година, за съжаление трудно можем да кажем, че то наистина впечатляваше. С визия, която идва от 80-те години на миналия век, то трудно може да „грабне“ съвременната публика. „Остраностеното“ на места изговаряне на текста, който иначе съдържа важни и за съвремието ни теми, носеше повече скука, отколкото възможност реално да приобщи публиката към проблематиката. Невярната патетика, лесният символизъм са все неща, които си мисля, един по-млад режисьор трудно вече би допуснал в работата си. В антракта специално говорих и със зрители, които не идват от театралните среди: и те всички споделиха, че също са скучали. За мен това е дори не грешка, ами направо отговорност на всяко представление, което в сърцевината си има някаква обществена тема или проблем. Ето защо: такива представления винаги си поставят и една мета-цел (освен чисто естетическите си задачи) и тя е да създадат дебат, дискусия, или пък просто да повдигнат осъзнатостта на хората в определената си зона на фокус. Обаче като направиш музейно представление по даден обществен проблем, слагаш проблема не на масата за дебат, ами - в музея.

  Именно в Германия е най-лесно човек да осъзнае колко голяма политическа тежест има всяко театрално събитие. И че театърът е винаги тук и сега и винаги е политически акт, независимо дали говори за политика или не. Когато решаваш да поставиш текст за снежинките и за как се прави чай, това е политически акт – сега –  в София, 2014-та година. Когато говориш за политически проблеми – но през удобния филтър на Шекспир – това също е поличитечски акт – сега –  в София, 2014-та година. И това че творците рядко взимат думата, за да споделят мнение от другата страна – като образована публика (което по принцип би било работа на критиците)  – не означава, че в България липсват хора, наблюдаващи събитията и ясно даващи си сметка какъв театър официално се налага. И това е така, независимо дали критиците желаят да изговорят тези неща или не.

  Очевидно преклонението пред и обожествяването на величия, които може преди 30 години да са правили знаменит театър, но вече не, е черта изобщо на театралното съсловие, не само у нас. Но в Германия, например, има и другото – безусловно ангажираното е тук, очевидно новаторското присъства, а и финансово рискованото също се прави.  Така стоеше въпросът например със Situation Rooms на Rimini Protokoll в Берлин, една театрална инсталация, чиято направа според авторите струва около половин милон евро и въпреки невероятната си посещаемост, все още е на загуба. Тя обаче поставя не по-малко важен обществен проблем, нито пък по-малко актуален от този при Гочев. Но го прави по очевидно нов и въвличащ публиката модел, като държи сметка за това какво може да е виждала/преживявала образованата част от нея, без да отблъсква по какъвто и да е начин онези, които рядко ходят на театър.

„Стаите“ на Rimini Protokoll бяха едно от най-харесваните театрални случвания от групата на 36-те, а пък нашата си вътрешна награда, след гласуване, отиде при Сюзан Кенеди и нейния Fegefeuer in Ingolstadt по харесваната още от Брехт Марилуиз Флисер. Всъщност Fegefeuer е ужасно остарял текст, който с всичките си 130 страници изглежда непоставяем в съвремието. Но 36-годишната Сюзан Кенеди беше орязала около 80 процента от него и се беше фиксирала върху своите си проблеми в пиесата, с много умела визуална алюзия към немския експресионизъм отпреди век, с безкрайно умна игра на присъствие и отсъствие у персонажите. Един изключетелен интелектуален шифър и пъзел, който може да обърка дори опитни познавачи. Работата на Сюзан Кенеди с осветлението е нещо, от което всеки има какво да научи. А оркестрацията на цялото е дотолкова прецизна, до най-малкия детайл, че това представление, независимо дали го харесваш или не, просто оставя картини в съзнанието, които ще стоят запечатани там задълго, ако не и завинаги. Представеното от Сюзан Кенеди беше като цяло по-харесвано от нещата на Касторф (отново остаряла визия, неяснота знае ли творецът и има ли той изобщо какво да каже с целия хаос по сцената) и беше далеч по-предпочетено пред буржуазния вече Херберт Фритш (хубава визия и забавничко, но какво от това?). На големия Ален Плател пък не бяха спестени неудобните въпроси за евентуално интелектуално плагиатство от спeктакъла “Sight” на Grupo Oito, излязъл преди Аленплатеновия tauberbach, между които има определени значителни сходства.  

   След като получи и наградата на 3sat, Сюзан Кенеди дойде на разговор с групата на 36-те, в края на който си призна, че от цялото си участие на Театертрефен, събитието от което най-много се е страхувала, е именно тази среща с младите театрали, защото: „знам колко критични бяхме преди няколко години, когато и аз бях стипендиант на фестивала като вас“. Беше истински облекчена, че от нас не може да чуе нищо лошо за представлението си.

Не мога да събера всичките си впечатления и разнородни реакции към театрални артефакти за период от почти 20 дни - дори в една дълга статия. Във всеки случай, тръгвайки си от Берлин останах с приятното чувство, че някъде има едни усмихнати млади хора, които обаче не се усмихват на всеки и винаги, които знаят в каква посока искат да се развиват, независимо дали получават награди или не, и може би най-важното – хора, които знаят и имат какво да кажат в театъра, без да преповтарят стари модели. Надявам се да виждам повече такива хора в България и също така се надявам да почна да ги виждам освен в свободната сцена, също и в институционалните театри, които не могат да произвеждат висока култура, ако представленията им трябва задължително да пълнят салоните и ако не си отворят поле за риск, експеримент и истинско, чисто, изпълващо удоволствие от правенето на театър.

PS. Пиша всичко това и с една практическа цел – кандидатстването за стипенидя за фестивала Театертрефен, ако изобщо го отворят за региона и за България, се случва в началото на януари през Goethe Institut София. Шансовете не са високи, понеже в последните 50 години броят на поканените българските театрали не надвишава 10.     

Представленията тази година:

Amphitryon und sein Doppelgänger

по Heinrich von Kleist
Режисьор: Karin Henkel
Schauspielhaus Zürich

Die Geschichte von Kaspar Hauser

от Carola Dürr и екип
Режисьор: Alvis Hermanis
Schauspielhaus Zürich

Die letzten Zeugen

Проект на Doron Rabinovici и Matthias Hartmann
Burgtheater, Wien

Fegefeuer in Ingolstadt

от Marieluise Fleißer
Режисьор: Susanne Kennedy
Münchner Kammerspiele

Ohne Titel Nr. 1 // Eine Oper von Herbert Fritsch

Режисьор: Herbert Fritsch
Volksbühne am Rosa-Luxemburg-Platz, Berlin

Onkel Wanja

От Антон Чехов
Режисьор: Robert Borgmann
Schauspiel Stuttgart

Reise ans Ende der Nacht

от Louis-Ferdinand Céline
Режисьор: Frank Castorf
Residenztheater, München

Situation Rooms

 (Rimini Protokoll)
Режисьор: Helgard Haug, Stefan Kaegi, Daniel Wetzel
Rimini Apparat / Ruhrtriennale / Schauspielhaus Zürich / Spielart Festival und Münchner Kammerspiele / Perth International Arts Festival / Grande Halle et Parc de la Villette Paris / Hebbel am Ufer, Berlin / Künstlerhaus Mousonturm Frankfurt am Main / Onassis Cultural Center-Athens

tauberbach

от Alain Platel
Режисьор: Alain Platel
Münchner Kammerspiele / les ballets C de la B, Gent / NT Gent / Theatre National de Chaillot, Paris / Opéra Lille / KVS Brüssel / Torinodanza, Turin / La Batie – Festival de Genève, Genf

Zement

от Heiner Müller
Режисьор: Dimiter Gotscheff
Residenztheater, München