Александър Мануилов

статия, 1 март 2013 г.

[със съкращения публикувано във в. "Преса" бр 69 (240) от 11 март 2012 г.]  

 

 

За несъвършенството на законите

 

През февруари 2013 г. едно критично множество в България, след дълго търпение, излезе на улиците да заяви, че не вярва повече в почтеността на система, в която е принудено да живее.

Политиците, въпреки че до май 2013 г. трябва да са договорили с Брюксел финансиране за 15 милиарда евро по европейските програмите за следващия проектен период от 2014 до 2020 г., решиха да се саморазпуснат, като по този начин загърбят бъдещето и приоритетите на страната си и с дребен политически ход се опитаха да спасят себе си и статуквото.  

Много хора, които интервюирах в последните дни, твърдят, че у тях за пореден път остава горчилка, понеже те искат едно, а политическият спектакъл им поднася със спокоен и усмихнат тон – съвсем друго.

„Аз не съм добър в политиката – не знам какво да се промени. Но се надявам да дойдат по-ерудирани хора и да кажат. Защото имаме нужда от смяна на системата.” Ето това ми отговори един мъж на 30 г. по време на протестите на 24-ти февруари 2013 г., след като го попитах за какво протестира.

Според някои социологически проучвания 85% от хората смятат, че политиците работят предимно за себе си, а не за държавата. Само 15% твърдят, че работа за благото на всички е основната цел на хората във властта. Доверието в българския Парламент неотдавна беше ударило дъното от 5%. При такива цифри разделението между граждани и управляващи изглежда повече от очевидно.

 

По тези причини, аз ще си позволя лукса да не коментирам дневния ред на обществото, което се задава от политиците или от икономическите интереси, свързани с тях. Няма да се спирам върху решението за предсрочни избори, нито върху желанието на Премиера да отнеме лиценза на ЧЕЗ, а още по-малко върху евентуалното намаляването на цената на електричеството с 8%. Смятам, че всички тези теми са опит за измъкване от големите проблеми на обществото ни.

 

И най-големият от тях е, че ние не никога не сме живели в демократично общество.

 

Изследвайки същностните характеристики на повечето „западни” конституции, Етиен Шуар (Франция) твърди, че един от основните ни проблеми днес като общества е този: ние наричаме „демокрация” държавно устройство, което фактически е олигархия.

Назоваването на нещата с неправилни имена, естествено ни пречи да поставим вярна диагноза. Когато някой обобщава с добре познатото „нищо по-добро като обществен строй не е измислено от демокрацията,” той  изказва невярно съждение, понеже в подтекст твърди, че демокрацията действително вече е измислена и функционира, но по-лошото е как с тази фраза, а и с другата подобна: „навсякъде в демократичните страни е така” се поставя пречка пред аналитичната мисъл.

 

Трима самозапалили се само за една седмица в България са израз на публичен протест, какъвто България не помни, откакто е Република. Дори комунизмът в най-чудовищните си измерения не можа да създаде български Ян Палах. Демокрацията, както си я разбираме днес тук, обаче успя – на три пъти само за една седмица през февруари 2013 г.

Гледам снимките с пепелта, останала по площадите

и си мисля, че проблемът не ще да е в сметката за ток. Бедността постоянно е съпътства българина от няколко столетия насам и досега не е довеждала до такова отчаяние.

Не е довела и сега.  

По-вероятно е, човек да стига до отчаяние, ако живее в абсурд, а непрекъснато му повтарят, че това всъщност е най-добрата възможна система.

 

Вероятно отчаянието се ражда, когато успееш да си представиш въображението мъртво.

 

В момента решаването на проблемите в обществото ни иска много въображение. Заблуда е да се мисли, че каквото и да се направи с цената на тока, проблемите в България ще изчезнат. В страната ни има структурни и системни грешки в политическото и държавно устройство, някои от които произхождат от самата Конституция – и ако не се заемем с тях – след няколко години сегашните протести ще ни се видят като симфония на Чайковски.  

 

Но нека се върнем към френските съвременни мислители, които все още имат възможност да разсъждават в една далеч по-спокойна обстановка. Демокрацията, според Шуар, в противовес на всички останали режими, би трябвало да не допуска съсредоточаването на много власт в ръцете на един човек, нито на малка група хора. Когато никой няма прекалено много власт, тогава и няма как да се злоупотреби с нея. Трябва да има достатъчно и добре описано разделение на правомощията, както и действащи лостове за въздействие, така че прекомерна концентрация на власт да не е възможна, каквито и да са резултати от изборите.

Фактическото положение в България е съвсем друго. Конституцията наистина оповестява, че държавата е парламентарна република, но всъщност страната ни от много време насам е премиерска структура, която не е създала механизми да контролира действията или бездействията на първия си министър.

Премиерът в България, който обикновено е лидер на партия, има право да реди избирателни листи по пропорционалната система и по този начин неговите персонални предпочитания имат по-голяма тежест в изборния процес от моя глас, дори да реша да гласувам за неговата партия. По този начин обаче бъдещият премиер има възможност да се обгради със задължени и послушни депутати, които впоследствие, както показва историята, не извършват ефективен парламентарен контрол върху него. Такива депутати приемат законопроектите, идващи от Министерски съвет, дори те да не са най-доброто възможно решение за обществото. Послушните народни представители, по-нататък, гласуват за онези представители в регулаторни и съдебни органи, които Премиерът им посочи.

И така, в България – според сегашната Конституция и съгласно настоящият изборен кодекс – Премиерът съсредоточава в ръцете си цялата изпълнителна власт, но също може да предлага закони, които обикновено се приемат; той избира министрите, нещо повече – избрал е лоялно към себе си мнозинство от депутати; има също власт да налага висши магистрати в съдебната система, както и фигури в регулаторните органи чрез квотата на Парламента; избира също и кандидат-президента. Интересно е, че министър-председателят има право да притежава и медия – било чрез свързани лица, било дори пряко. И накрая: премиерът е безотчетен, понеже не действа механизъм за ефективния му контрол.

Събирането на всичките тези правомощия и фактически положения в ръцете на един човек не би трябвало да е възможно дори на теория в една истинска демокрация. Гражданите биха имали много повече власт и техните искания биха имали много повече чуваемост, колкото по-малко власт се концентрира в ръцете на която и да е отделна личност. Вероятно това щеше да е по-лесно ако самите хора не мислеха тоталитарно и не бяха дали възможност на един човек, който и да е той, да получава почти царски правомощия.

Когато анкетираните казват „гласувах за Бойко” или „гласувах за Царя” (Станишев, Костов, Доган, няма значение), а пускат бюлетина, на която няма написано името на нито един от тези политици, те всъщност съобщават правилно – гласуват за човека, който искат да избере всичко вместо тях. Пропорционалната система затова е длъжник на обществото – защото го е приучила да мисли авторитарно – „бащицата” ще оправи всичко, а кой е моят народен представител в Парламента дори няма значение, то и името не му запомних даже.

Най-притеснително е, че нито Конституцията, нито законите предлагат вариант как да се прекъсне най-сериозният конфликт на интереси във висшите ръководни слоеве на властта: мнозинството в органа, пред когото Министър-председателят отговаря, често е зависимо от него самия. Когато това стане, а то се е случвало поне при петима премиери от последните 23 години, властта на първия министър е фактически абсолютна.

Премиерът-Слънце, който и да е той, може да пренебрегне дори парламентарния контрол, а от едно такова действие не следва нищо, не на последно място и защото Конституцията не предвижда никакви санкции. Виждали сме как подобно отношение остава без последствия; но, ако не променим правилата, няма никакви гаранции, че няма да го виждаме все по-често занапред.

Тук не става въпрос за форма на учтивост да се явиш в Народното събрание, когато депутатите ти задават въпрос. Тук иде реч и за това, например, че Парламентът отпуска бюджет на Министерския съвет от 67 милиона за 2012 г., а Министерски съвет решава да похарчи 151 милиона.

 

Конституцията: Чл. 1. (3) Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет.

Наистина ли не може? А какви са гаранциите, за да не може?

 

 

Друг основен конфликт на интереси, както отбелязва и Етиен Шуар, в съвременните демокрации, е, че формиралата се управленска върхушка сама гласува правилата, по които да управлява. Идеалният вариант би бил, ако гражданското общество, което ще бъде представлявано в Парламента, само избере и формулира изискванията си към управляващите. Когато депутати гласуват какви са правата и задълженията на депутатите, естествено – те се съсредоточават повече върху правата, отколкото върху задълженията.

Положението в момента с народното ни представителство прилича досущ на една такава фантастична ситуация:

 

Трима служители отиват на интервю за работа. Заявяват на бъдещия си шеф, че той задължително трябва да избере двама от тях, иначе не е истински шеф. Трябва да ги избере за 4 години и няма да има право нито да ги сменя, нито дори да иска те да ходят на работа. Те, разбира се, сами ще си определят заплатата, както и заплатата на шефа. Решенията, които тези двама служители ще взимат, докато не ходят на работа, обаче са задължителни за шефа. Ако шефът има някакви искания – той може да си ги има, но трябва да събере 500,000 подписа. Чак тогава може да каже какво желае на двамата служители, защото те не са длъжни да се вслушват в неговите врели-некипели. През четирите години на работния договор двамата служители няма да искат да се видят със шефа и няма да го попитат какво мисли по който и да е въпрос, защото те така или иначе знаят всичко по-добре от него. Накрая на 4-годишния им работен договор те ще напишат правила на шефа за това как да избере други двама служители, но тези правила ще бъдат такива, че той най-вероятно ще трябва да избере отново тях двамата. Ако шефът все пак реши да не избере нито един от тях и се въздържи – ще дойдат математиците и ще му обяснят, че той всъщност е избрал пак двамата служители.

Четири години по-късно: трима служители отиват на интервю за работа...

 

За съжаление – трябва да си признаем, че съвременните общества – не само българското – не са създали механизми, и справедливи правила, които да правят невъзможно служителите да стоят над шефа, тоест суверена (всички граждани). Такива правила биха осигурили независимост и свобода на действие на народните представители, но също ще ги задължат да си вършат работата и най-вече – да представляват.  Нито една длъжност в истински демократична структура не би трябвало да е безотчетна и безотговорна, защото това създава условия за морална и финансова корумпираност. Това че сега нямаме формулирани подобни правила и почти не сме мислили в тази посока, не означава, че няма спешна нужда да го направим. Особено, ако искаме наистина да спазваме член първи от Конституцията си:

 

Чл. 1.  (2) Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази Конституция. 

 

Ето че Конституцията – дори сега, в ужасяващо лошия си формат, казва, че „народът” може да осъществява властта си непосредствено, но големият проблем е, че тя не дава механизмите, по които това да стане. Нали именно в момента доста хора искат институционални промени, за да функционира държавата ни по-добре. Този дебат отдавна е излязъл извън тесните граници на непопулярния ни Парламент. Законите не казват обаче как да се проведе ефективно и градивно една такава общонационална дискусия – и как тя да включи всички онези пълноправни граждани, които не биха гласували за нито една от досегашните партии. Според Конституцията те имат право на глас в този дебат, защото са част от суверена. Ако трябва да се следва закона за референдумите (според който се задават прости въпроси, и се дават прости отговори, тип „да” и „не”, при това след изключително сложна и  дълга аналогова процедура) – тогава преформулирането на приоритетите ни като общество и нация и създаването на нов обществен договор, би отнело няколко десетки години, ако изобщо е постижимо. Това означава само едно – хората няма как в момента законово да упражнят властта си на суверен непосредствено. Ако Конституцията го беше предвидила, сега нямаше да има хаос по улиците, а щяхме да си говорим вероятно в заседателни зали или през интернет. За съжаление сега хората могат да протестират и да имат искания, като част от тях са напълно резонни, а управляващата върхушка, която е измислила правилата, не е задължена да ги чуе. Напротив даже – тази върхушка сега бърза да организира предсрочни парламентарни избори, именно за да запази досегашното статукво и за да не даде време на протестиращите да се организират.

 

Когато някой обяснява, че гражданското общество в България не е активно, вероятно трябва да си отговори и на въпроса защо основният закон на страната фактически позволява свеждането на ролята на гражданина до един обикновен гласоподавател? С един глас веднъж на четири години аз давам възможност на някого да гласува поне по 1000 въпроса от мое име, като някои от тях аз  дори не съм предполагал, че ще се появят на дневен ред. Този „мой избраник” не е длъжен обаче да се консултира с мен по нито един от тези 1000 въпроса в продължение на много дълги 4 години и фактически може да гласува както си иска. Гражданите нямат право да изискат спазването дори на основни елементи от предизборната платформа на представителите си, а когато напълно в духа на демо-крацията твърдят, че отзоваване на депутати е необходимо да се обмисли и въведе като механизъм – неясно защо ги обвиняват, че са привърженици на Съветския съюз.

И така – има ли все още чудене как се случва, че най-представителният орган в една „парламентарна” република често стига до обществена поддръжка от 5%?

Логично е да се предположи, че ако само 5% от обществото подкрепят Парламента си, този орган вече няма моралното право да се нарече представителен. Кога обаче този законово избран орган престава фактически да е представителен за обществото е нещо, което Конституцията не казва. Тя даже не отчита такава опция.

 

Може би някой ще си помисли, че цялата тази ненормална ситуация се е създала поради изопачаване на принципи от Конституцията, а че иначе текстът си е съвсем наред. Само че не. Основният ни закон задава тези принципи:

 

Чл. 67.

(1) Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ. Обвързването със задължителен мандат е недействително

 

От горното произлиза, че, ако си мислим, че можем да поставяме работни задачи или изискваме линия на поведение от народните си представители – нещо сме се объркали. Нямаме право. Народните представители може да са били избрани в Парламента с някаква предварителна програма (макар и от една страница) но после вече стават избраници „на всички” и могат да защитават такива положения, каквито са угодни според тях за всички. Как точно са представители на всички не е ясно – явно имаме съвкупност от 240 „малки” президенти в НС.

Какъв е смисълът от изборите в този случай и има ли значение кого избирам – нека ми обяснят най-добрите политолози в тази държава, защото след 10 години журналистическа работа и наблюдения над обществото, аз продължавам да не разбирам.

 

Има и друго – Конституцията изисква участие от 50% от имащите право на глас за избиране на Президент, но не предвижда никакви изисквания при изборите за Народно събрание. Защо? Такова положение дава възможност на политици и партии да не се съобразяват с това дали реално развиват политическата култура на гражданите в страната ни, нито пък действително да имат нужда от политически активни хора.

Нека кажем: четири години за един млад 18-годишен гласоподавател представляват около една пета от живота му. Ако политиците в продължение на цял мандат не решат да се допитат до мнението му, те реално му внушават, че нищо не зависи от него. Ако изиграеш този номер в продължение на един мандат, а после вероятно и на още един, младият човек, вече на 26, вероятно ще е завършил образованието си и ще е избягал извън страната, а ако е тук, почти сигурно е, че няма да се интересува от политика. В училище, разбира се, не са му преподали нищо за устройството на страната, в която живее, за да не знае кога какво да иска. 

Ето как липсата на изисквания у Конституцията народните представители да организират обществен дебат преди да гласуват важни закони, създава впоследствие незаинтересовани граждани.

Партиите съвсем спокойно могат да се капсулират в една затворена „политическа върхушка”, в противоречие с чл. 11 на Конституцията:

 

Чл. 11.

 (3) Партиите съдействуват за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите.

 

Политическият елит не иска да формира и насочва мнението на хората в страната, защото това би било взаимен процес – в този процес партиите вероятно ще се разделят с много от изолиращите ги и реално деградиращи ги практики.

Във всеки случай - основният закон сега фактически дава възможност политическият елит да не се интересува от мнението на мнозинството. Това е още едно „недоглеждане”, което павира пътя към олигархията. От 1990-та година процентът на негласувалите значително се увеличава и сега вероятно става въпрос за около половината граждани на Републиката. Нека помислим – според законите – на парламентарни избори в момента могат да се явят дори само 240 от избирателите и те съвсем законно ще изберат 240 депутати. Абсурдно е, но какво мислят останалите шест милиона българи – според буквата на закона – няма да има никакво значение.

 

И така – нека кажем: всички дотук изброени недостатъци на системата, нямаше да ги има, ако управляващите не гледаха буквата на закона, а неговия дух и смисъл.

Това намира отражение в съдебната система,  където – без повечето хора да сме специалисти – виждаме съвсем ясно как се намират начини чрез буквално тълкуване на закона се оправдават очевидни злодеяния, които вредят на всички. Виждаме как обвинения не се повдигат или как се повдигат според грешния член в закона, за да не успеят после в един буквалистичен съд. Съдебната система е все още голям длъжник на всички нас, които чакаме справедливост. Това е записано неколкократно и в докладите на ЕС и едва ли има нужда от стотиците доказателства, които могат да се приведат тук.

Проблемът с тази част от властта обаче също произтича от Конституцията. Основният ни закон не определя пред кого отговаря правораздаването в България. Ако се върнем към принципите още от Монтескьо, който твърди, че всяка власт има склонност към злоупотреба и че за всяка институция на властта трябва да има срещуположна институция, която да я контролира, тогава пропускът става много явен: коя е институцията, контролираща съдебната система? Ще ни е трудно да кажем, отгръщайки Конституцията. Наистина има Инспекторат към Висшия съдебен съвет, който може и да върши работата си, но не върши работата на обществото, защото неговите доклади и препоръки имат само съвещателен характер и никакви санкции не следват от каквито и да са негови актове.

Наскоро на сайта на институцията беше публикуван например доклад, който уличава Прокуратурата, че не е взела необходимите мерки, за да може убиец, осъден вече окончателно на затвор, да бъде реално заловен и да изтърпи присъдата си. (Заключението на Инспектората е, че действията и бездействията на Прокуратурата са били от полза единствено за престъпника.) Ето как процедурно една цяла система може да функционира на празни обороти – дори да успеете да заловите и осъдите някого, няма никаква гаранция, че наказанието по закон реално ще го стигне, защото някоя част от съдебната система – в точния момент може да пропусне да действа „в името на народа”.

 

Следва продължение

Александър Мануилов

 

 

- - -

 

Уважаеми читатели, авторът публикува журналистическите си материали, както и литературните си произведения безплатно за Вас в интернет.

С причините за това решение можете да се запознаете в „Манифесто-то”.

Този сайт се издържа изцяло от дарения. Ако желаете да изразите подкрепата си, моля посетете страницата „Дарения” тук.

 

- - -