Александър Мануилов

25 декември 2016 г.

[публикувано първо във в-к "Култура", 1-ви април 2016 г.]

Чакам го във фоайето на хотела му. Излязъл е да се поразходи малко сам. Предполагам, че през последните няколко дни на София филм фест не е могъл и дъх да си поеме, незаобиколен от хора. Когато се появява (съвсем навреме), научавам - някак си от въздуха и без да питам нищо конкретно - че почти не е спал предната нощ, превъртайки в главата си всички обстоятелства и възможни комбинации около филма, който от 25 години иска да направи – този за Дон Кихот. Недоспалият Тери Гилиъм на 75 е приветлив, но някак си уморен и почти незабележимо вътрешно напрегнат. Решаваме, че няма да разговаряме, докато се разхождаме из София, ами ще останем в лоби бара на хотела.

 

- Имаше ли някакъв момент в кариерата ви, когато започнахте да мразите интервютата?

- Да! (смях) Защото в интервютата имам чувството, че повтарям едно и също, а пък не обичам повторенията. И какво става: давам абсолютно еднакви отговори отново и отново.

- Като изключим настоящия въпрос, кое е най-смехотворното нещо във вселената?

- О, Боже! Чакайте да помисля. Тръмп. Доналд Тръмп. Той е невероятен клоун – много е добър, но и много опасен (смях). Като илюзионист е – лесно може да метне публиката. Това е едно от най-смехотворните неща, които се случват сега.

- Значи, следите новините от родината? Понякога съжалявате ли, че се отказахте от американското си гражданство?

- Като гледам какво става в Америка, направо съм щастлив, че я напуснах. Сега изглежда, че нещата са излезли от контрол. Казват на моите приятели, които останаха в Америка, че сме велика страна. Обаче те нямат реалната власт. Страхуваме се какво става с демокрацията. Но има и друго – не вярвам, че дори политиците имат много власт. Властта е в корпорациите. Политиците са куклено представление. Те са от развлекателната индустрия.

- Като говорим за корпорации: дайте ми 15 минути холивудски мейнстрийм филм и заспивам. Но не съм само аз. Много от познатите и приятелите ми отдавна не виждат нищо смислено и вдъхновяващо да се случва там. Какво не е наред с Холивуд?

- Не знам. Всичко изглежда като да е много успешно. Хората продължават да ходят и да гледат тези филми, въпреки че може и да заспят по средата. Но си дават парите. И ето, в това е проблемът. Там продуцентите залагат всичко на големите продукции. Като че ли са в казино. Или само на червено, или само на черно. За по-сигурно. (смях) И човек си казва – с всичките пари, които правят, със сигурност могат да подкрепят и множество по-малки продукции, които ще са нови и интересни. Но не го правят. Ако трябва да сме честни, всяка година по няколко интересни филма успяват да се промъкнат между капките, но наистина са много малко. А и като погледнеш после отчетите от продадените билети – те са много, много дребен бизнес.

- Ако се върнем назад към 60-те, когато започвате с Монти Пайтън, вие показвате нещо съвършено неконвенционално, а и визуално понякога то е целенасочено боклучаво. Комбинацията изглежда като рецепта да си останеш до живот в ъндърграунда. В същото време обаче, имате тая изключителна възможност да правите каквото ви харесва за една такава висока платформа като BBC. Може ли да кажем, че именно BBC ви помага да станете световно явление?

- Да. Абсолютно. И още нещо: тогава в Англия имаше само три телевизионни канала. И когато цялата страна може да избира само между три варианта какво да гледа, всичко става още по-страхотно. Направо излиташ. BBC беше в началото. Тя ни направи много известни в Англия, но имаше и нещо друго. Данъците бяха много високи. За някои от най-високите хонорари данъкът достигаше до 90 процента. Направо наказателна акция. И така – някои хора имаха интерес да даряват пари, за да си намалят данъците. И вместо за данъци – даваха на нас. (смях) Тогава бяхме решили, че искаме да снимаме пълнометражен филм. Пинк Флойд, Лед Цепелин и Елтън Джон ни дадоха пари да си направим първия филм.

- През 60-те знаехте ли изобщо нещо за България?

- О, не. Нищо. Вече през 70-те България стана по-известна, защото убиха онзи човек... с чадъра.

(Уточнявам името: Георги Марков, но усещам как и двамата се смеем. В никой случай не на убийството, разбира се. Тери Гилиам - вероятно на осъзнаването с какво може да е известна цяла една държава, аз – вероятно, защото разбирам, че в определен контекст дори Георги Марков може да е просто само „човекът с чадъра“. – б.а.)

- А сега какво е за вас България?

- Знаете ли, все повече се доближавам към вас. Последния си филм „Теорема нула” снимах в Букурещ. Така че вървя във вашата посока. Защото е по-евтино. А и Източна Европа е много интересна. Понеже е била под управлението на Съветския съюз и много неща са били потискани. Сега има много свободна енергия. Хората трябва да оцеляват и трябва да са много добри в работата си. Понякога им се налага да имат по няколко работи. А също и работна етика – съзнание, че трябва да се работи. Не знам дали е същото в България, но предполагам, че трябва да е подобно на Румъния. Когато снимах там, всички бачкаха здраво, всичко се правеше много бързо, което страшно ми хареса. В САЩ и в Англия ни е налегнал мързелът. Всъщност, Лондон нямаше да съществува, ако не беше Източна Европа. Първо дойдоха поляците, после – румънците и после кой ли не – и това поддържа Лондон жив. (смях)

- Какво е успех? Какво е вашето определение за успех?

- Труден въпрос. За мен истинският успех е да правиш това, което искаш. Има и друго ниво на успеха – че филмите ми са стигнали до много хора. Че съм се опитвал да насърча хората да мислят. Така че при мен не се получи чак толкова зле. Можеше да е по-добре. Но не се оплаквам. Нямам нужда да съм баснословно богат. Имам достатъчно, за да се чувствам удобно. Искаше ми се да ми е малко по-лесно да намирам средства за филмите си.

- Като човек, който също се занимава с кино – пиша сценарии – досега съм получавал огромно количество откази. „Това е невъзможно“, „Няма пари“, „Не може“, „Не става“; и пак „не“, „не“ и „не“; и въпреки всичко, нещата стават. Като се обърнете назад, имате ли усещане като да сте получили много откази в кариерата си?

- О, да. И интересното е, че получавам повече „не“-та сега, когато съм стар и уж успешен, отколкото, когато бях млад и неизвестен. Сега, като се опитам да направя филмите, които искам да снимам, постоянно получавам „не“. Направо удивително. Би трябвало сега да ми е лесно, обаче ми се налага да се боря със зъби и нокти. Е, мога да отида да снимам нещо холивудско, обаче имам идеи за други неща. А последните три филма, които направих, не донесоха много пари. Което означава едно – за мен ще става още по-трудно. По-предишният филм беше с бюджет от 20 милиона, а „Теорема нула” - само с 8.5 милиона долара. Като погледнете така, нещата не изглеждат много розови, нали? За един известен режисьор. А пък филмите, които искам да правя, имат нужда от по-големи бюджети.

- Последното някак си се връзва и със следващия ми въпрос – ако трябваше с Монти Пайтън да започнете сега, в наше време – щеше ли да ви е по-лесно или по-трудно, отколкото през 60-те?

- Не знам. Вижте, сега нещата са толкова атомизирани, всичко е някак си разлято. Уж може да правиш, каквото си искаш, но като нямаш пари – не може. А ние тогава бяхме изключителни късметлии. Имахме BBC, но също и това отношение - те ни поканиха и казаха: „Момчета, направете няколко шоута, да видим дали ще проработи или не”. Сега вече никой не прави така. Тогава, за да си съберем бюджет да направим филм, ни трябваха няколко месеца. Сега са нужни няколко години. Има много повече бюрокрация. Много повече хора, които се страхуват да взимат решения. Не искат да поемат отговорности. Чудят се, колебаят се. Чуваш само: „Ааа“, „Мммм“, „Хммм“. Ако беше днес – наистина нямаше да знам как да започна. Откъде да тръгна.

- В един разговор със Салман Рушди казвате, че, за да успееш, трябва да си по-твърдоглав от тях. Твърдоглавието ли е единственият начин?

- (смях) О, да. Обаче, вижте, аз дори съм престанал да съветвам когото и да е да се насочва към киното. Толкова е трудно. Правиш филм и какво – отиваш на фестивал. Ето, сега аз съм тук на фестивал и не знам имената на нито един от хората, чиито филми са селектирани. Те просто не стигат до Лондон. Не стигат до по-широка аудитория. Няма разпространение – само на фестивали. А пък да правиш филми, които отиват само на фестивали, е много трудна задача, защото така не си възвръщаш парите. Откъде ще ти дойдат средствата за следващия филм?

- Какво правите срещу депресия?

- Просто се пускам по-дълбоко в нея. Когато дойде депресията, гмуркам се още по-надолу в нея. В постоянна депресия съм от шест месеца насам и не мога да се измъкна. (смях.)

- Е, не! Само парите ли са проблемът или има и нещо друго депресиращо днес?

- Ами парите, защото като не можеш да намериш тях, не можеш да правиш това, което искаш. И оттам – цялата фрустрация. И ето, вижте: аз съм уж „успешен“ режисьор, имам добри актьори (например Джони Деп, за мен той не е скъпоструващ), обаче нямам достатъчно пари да снимам. В началото искахме да снимаме филма за Дон Кихот за между 30 и 40 милиона, сега сме намалили бюджета на 18. Петнадесет години по-късно! Но и толкова не можем да намерим. Не е добро развитие, нали. Как да не съм в депресия? (смях)

- Кои са последните няколко филма на други режисьори, които наистина харесахте:

- Много ми хареса “Големият срив“. Чудесен е, забавен, интелигентен и дава много информация. Разбира се, харесвам филмите на братя Коен. И на мексиканеца Иняриту. И не знам: малко е тъжно какво се случи с филмите. Големите филми са развлекателни, което не е лесно, но не значат нищо... Ето, наскоро един филм ме отнесе. Уникално изпълнение. Обаче забравих заглавието. Вече нищо не си стои на мястото в тоя мозък. Всичко в главата ми се е превърнало в лепкава субстанция. Един от недостатъците на това да си стар. (смях)

- И сега нещо съвършено различно... какво забелязвате първо, когато влезете в нова стая? В помещение, където никога не сте бил преди.

- Оглеждам се, опитвам се да намеря интересните неща. Харесвам да влизам в нови стаи. Защото ми е писнало да си стоя на бюрото. Не знам, не търся нищо конкретно, може би отчитам светлината, цветовете, формите. Не забелязвам първо хората. По скоро - пространството. Или пък, ако има интересен звук, забелязвам звука. Но обикновено звуците са едни и същи.

- Има ли въпрос, на който винаги сте искал да отговорите, но никой не е задал?

- (смях) Не.

- Значи, вече всичко са ви питали?

- (смях) Добре – отговорът на предишния въпрос е „да“. Обаче сега трябва да намерите въпроса.

- Ще пробвам. Следващия път. Ако трябваше да заснемете „Бразилия“ сега, щяхте ли да промените по някакъв начин подхода?

- Не. Хм. Ами... Когато правих „Теорема нула” - филмът беше отчасти какво си представям, че е „Бразилия“ днес. По много различен начин. „Бразилия“ е в някакъв смисъл филм за бюрокрацията. Бюрокрацията, която се превръща в политика. А новият е за един човек с вътрешна бюрокрация. Човек без никакво въображение. Всъщност, не изглежда като двата филма да са свързани, обаче са много близки. Като поглед какво е светът днес. „Бразилия“ беше моето виждане какво е светът тогава. Там поне главният герой беше мечтател. А в „Теорема нула“ е точно обратното - героят седи пред един монитор и си „фантазира“ някакъв романс, но той не е плод на неговото въображение. Той е създаден от други. Така е, чак после – като мине време – разбирам какво съм направил.

- Преди да дойдете в България, осъзнавахте ли колко значим сте бил и вие, и Монти Пайтън за цели поколения филмови зрители тук?

- Страшно интересно е. Откакто пристигнах тук, всички като че ли шушнат: „Монти Пайтън“, „Монти Пайтън“... Направо фантастично. Донякъде предполагах, понеже се срещах с Кита (Стефан Китанов – б. а.) в Лондон и усетих неговия ентусиазъм. Но, в действителност, не си представях цялата картина. И е странно – тук, изглежда, това отношение е дори по-силно, отколкото в Румъния. Ама, хора, ние не ги правихме тези неща за вас. (смях)

- И последно, в „Загубени в Ла Манча“ в един момент изглежда като да се забавлявате от провала. От това, че филм няма да има. Така ли беше наистина или само така изглежда?

- Така е, защото имам доста иронично чувство за хумор. И когато нещата наистина отиват на зле – какво да правиш – или да се гръмнеш, или да почнеш да се смееш. (смях)

Стискаме си ръцете и си казваме довиждане след дълъг, сърдечен смях. Няколко седмици по-късно стана ясно, че Тери Гилиъм е намерил финансиране за филма си.

 

Разговаря Александър Мануилов