България в контекста на световния бунт 2006-2013 г.
статия, 23 януари 2014 г.
[Публикувано първо във: в. Преса, печатно издание, брой 16 (722 от 17 януари 2014 г.) ]
Миналата 2013 г. беше много бурна откъм граждански инициативи за България и е факт, че в страната ни толкова много дни за година с (различни по исканията си) мирни протести не е имало така отдавна, че вероятно няма жив българин, който да каже „аз видях повече”. Къде сме ние в световните тенденции? Няколко пресни изследвания от по стотина страници всяко вероятно дават част от картината.
Експерти от Columbia University проследяват събитията в целия свят в промеждутъка 2006-13 г. За периода те разглеждат общо 843 протеста в 87 държави, представляващи 90% от населението на света. Като мащаб и значимост на сегашната вълна от недоволство изследователите намират само два периода от 20-ти век, с които да направят сравнение: 1917 и 1968 г. През 1968 г. България не е точно част от авангарда на свободолюбивата мисъл. Да видим как е сега.
Сега светът като цяло изглежда беден и разделен. Според Световната банка 2.4 млрд. хора са живеели с по по-малко от 2 долара на ден през 2010 г. В същото време, според доклад на UNESCO, жителите на най-бедните държави са плащали между 60 и 75% повече за основни хранителни продукти през 2012 в сравнение с 2007 г. Тревожното в развитите икономики, казва Световната организация по труда, е, че средната класа се свива. В САЩ, например делът й е намалял от 71% през 1970 на 61% през 2010 г., а средният й доход е паднал с 5%. За сметка на това приходите на най-богатите 1% са се увеличили около два пъти и половина (236%) за последните 30 години според Tax Justice Network. Световната финансова криза пък показа как колапсът на най-богатите (банки) беше поет като тежест от цялото общество (с изключение на Исландия) и правителствата по цял свят започнаха да обмислят и въвеждат мерки за икономии и затягане на коланите.
В такъв контекст не е чудно, че през последните 7 години протестите се увеличават постоянно. Вероятно е да се очаква, че исканията ще да са предимно икономически, но това не е така, казват от Columbia University. Огромната част от тежненията по света са за справедливост и равнопоставеност. От всичките 843 събития 376 (44% ) са били за реална, действаща или пряка демокрация, действително представителство на гражданите в управлението, или са били против корпоративното влияние върху националните политики, против корупцията и за повече прозрачност и отчетност. Други 311 изблика на обществен гняв са били за справедливост на глобално равнище и посланията им са засягали функционирането на МВФ, Световната банка, ЕС или общо политиките на G20. Цели 302 демонстрации е имало в името на повече права на основа раса, етнос, пол, сексуалност или свобода на словото. В 488 случая хората са поставяли искания за икономическа, фискална и данъчна справедливост, очаквали са аграрна реформа или са били против високите цени на хранителните продукти, тока, газта или жилищата, а само в 133 от тези случаи са били издигани конкретни претенции за по-високи надници. Протестите свързани с околната среда пък са били 144. Сборът надхвърля 843, защото са били отправяни по повече от едно послание.
У нас всичките тези искания по някакъв начин бяха застъпени през 2013 г., тъй като явно сме страна с повече от един проблем. Всеобщото усещане за разочарование от политическата система в България обаче не доведе до категорични конкретни идеи за промяна, което донякъде е и световно явление, защото маса от свободно събрани индивиди трудно формулира единна визия за развитие.
Провалът на сегашната система на представителната демокрация не е бил толкова тема на недоволство в по-бедните страни (само 30% от протестите там), колкото в страните със среден доход (над 50%) и най-богатите и развити общества (42%). В световен план, България се смята за страна със среден към висок среден доход, въпреки че според НСИ българинът е живял с по 8.89 долара на ден през 2012 г.
Кой протестира?
В последните 7 години това вече не са само традиционните неправителствени организации или синдикатите – забелязва се сериозно включване на представители на средната класа, които не се считат за активисти,– като например при Арабската пролет, Таксим, движенията Indignados или Occupy. Тези хора са се озовали за първи път на улиците – именно защото са разочаровани от политическия процес като цяло. Авторите от Columbia University отбелязват, че традиционното доверие между средната класа и елитите (най-богатите) се е заменило с враждебност.
Срещу кого протестират хората по света?
В 80% от случаите това са съответните национални правителства, от които се иска да се поемат конкретните стъпки, но интересното е, че в общо 43% от проявите недоволството вече е било насочено и към системата като цяло. Следват протести срещу корпоративни структури (29%), МВФ (20%) и най-богатите (17%). Най-малко, 7%, от събитията са били против определени политически партии или групи от партии. Това напълно съвпада и със ситуацията в България, където да се твърди, че хората са протестирали срещу политическа партия би било твърде неумело изказване.
Дали недоволните получават каквото търсят?
Не. Засега. Около 63% от протестите в периода 2006–13 г. не са постигнали целите си, което не винаги трябва да се тълкува негативно, тъй като често исканията са били за дългосрочни промени.
Усещането, че хората имат какво да поискат и да кажат на правителството, а то не смята за нужно да ги чуе, е осезаемо също и в България.
В световен план разделението между граждани и управляващи се вижда много ясно и във факта, че повече от половината от 843-те демонстрации са довели до арести, следене, наранявания или дори смърт, поради използване на сила от страна на държавните органи.
Обратно, протестиращите като цяло са избирали ненасилствени методи, като по-голямата част от агресивните прояви се съсредоточават в страните на юг от Сахара. За сметка на това най-много арестувани има в Иран, Великобритания, Русия и САЩ. Най-много убити и ранени има в Египет, Киргизстан и Тайланд.
Случаите на използване на крайни мерки от протестиращите (като увреждане на собственото тяло или дори – самозапалване) са били изключително редки и като че ли остават характеристика на отчаянието предимно в най-тъжната страна на света (The Economist) – България.
Глобално се увеличава не само броят на протестите, но и този на протестиращите. Общо 37 събития са събрали повече от по 1 милион участници, като едно от тях е вероятно и най-масовото подобно явление в историята на човечеството – 100-милионната стачка в Индия от края на февруари 2013 г. (Al Jazeera). Случаите на медийно нехайство или тенденциозно отразяване на процесите не са само български патент. За горния изумителен протест в страната на Ганди, британската BBC например излиза със заглавие, в което използва думата „спорадичен”, а никъде в текста не дава оценка за броя на недоволните хора.
Времето на интернет и социалните мрежи дава възможности и за нови форми на действие, позволява и повече (практически непознати) хора да се организират и реагират бързо. Бяхме свидетели и на най-големия протест в интернет, когато на 18 януари 2012 г. Wikipedia и още 100,000 други сайтове „стачкуваха” срещу ограничаването на праватата им. Последните години бяха също време на масирани „течове” на класифицирана информация и тук трябва да се споменат имената Сноудън, Асандж и Wikileaks, като самото им съществуване още веднъж показва, че правителствата по света очевидно имат тайни и дневен ред, който ревниво пазят от собствените си граждани.
Като цяло, за разлика от 1968 г., София сега изглежа изцяло вписана в световните процеси и е на предните места в класацията по мирно протичащи демонстрации, а оглавява тази по екстремни форми на протест. Усещането за структурна несправедливост не е само локално явление, както и разширяващата се пропаст между граждани и управляващи. Анализаторите, които продължават да твърдят, че системата е добра, би следвало да погледнат какво мислят хората по света, някои от които са се разделили с живота или здравето си, за да защитят позициите си.
Александър Мануилов
Все още няма въведени коментари.