Александър Мануилов

статия, публикувана на 24 юни 2012 г.

 

 

[ текстът е в класацията на Асоциацията на европейските журналисти за най-доброто в българската журналистика през 2012 г.]

 

За концептуално остарялата държавна структура и протестите

 

Винаги подкрепям мислещите хора, които протестират. Вероятно всички сме наясно, че живеем в общество и време, което изобилства от причини да се протестира. Ходих на зелените протести през юни 2012 г. Ходих и преди това на събиранията на движението Occupy Bulgaria, което твърди за себе си, че е част от глобалната инициатива за промяна Occupy Wall Street.

Забелязах интересни тенденции и понеже не съм човек, който знае всички отговори на всички неща, започнах да се питам.

Въобразявам си, че намирането на най-добрия отговор зависи в основата си от правилно зададените въпроси, така че всичко, което предлагам тук, е надявам се само подадена ръка за дискусия и разширяване на перспективата към важните проблеми днес.

1. На протестите през юни имах усещането, че ние не сме на улицата само заради промените в един закон за горите. Стори ми се, че хората имат по-дълбоки причини да са недоволни. Другите причини и искания останаха обаче неартикулирани. Затова си зададох въпроса: не играем ли на дребно, когато свеждаме нещата само до горите?

И още:

2. Изгубили ли сме напълно способността да мислим абстрактно и да обсъждаме идеи, а не предмети? В редките случаи, когато излизаме на улицата, е защото са ни взели хляба (1996 г.), интернета, Странджа, Витоша, Добруджа или горите (2007-2012 г.). Все осезаеми, материални неща. Не протестираме обаче, когато свободите ни бавно и подмолно биват окастряни. Не сме създали национална дискусия за това как да изградим една по-справедлива обществена система, след като тази, в което сега живеем, очевидно не функционира добре.

Или иначе казано:

националните ни герои за идеи ли умряха или за Витоша?

Има ли какво да научим от тях сега? И как така за стотина години стойностите се подмениха по начин, че дори мислещите хора в обществото мислят предимно веществено?

Не искам да бъда разбран грешно: горите са важни и аз съм готов да се боря те да не бъдат пожертвани за частни интереси. Но това, което ме плаши повече е, че дори да успеем, ние няма да сме променили истинската причина, поради която такъв феномен изобщо е възможен. Няма да сме пресекли опитите подобни събития да се случват вбъдеще.

Обществото и медиите в момента поставят на дневен ред редица въпроси, но нито един от тях не засяга голямата картина. Ето някои от важните теми, които за съжаление не виждам медиите да обсъждат:

-         Защо е възможно закон като този за горите изобщо да бъде приет? Как става така, че нашето Народно събрание, съсоящо се от 240 депутати, приема закон само със 75 гласували „за”? По моите скромни сметки това са 31% от Парламента, който пък през 2009 г. беше избран с 60% от гласовете на народа си. Дори репрезентацията към 2012 г. да е вярна, 75 депутати не представляват повече от 18.6% от имащите право на глас в Републиката. Сигурни ли сме, че други важни закони за страната ни не са били приети отново по този начин – от едно организирано малцинство?

-         Поставили ли сме достатъчно добри изисквания към хората, които желаят да ни управляват? Всички в тази държава, на които се налага да работят, е трябвало в един момент да доказват уменията си пред бъдещите си работодатели. Често хората трябва да взимат всякакви изпити, да минават всевъзможни тестове. Когато кандидатствам за работа, отивам на тест, независимо, че може да притежавам всички необходими сертификати за квалификациите си (които – забележете! – не съм фалшифицирал). Защо на депутатите се позволява да гласуват закон, който съвсем спокойно може и да не са прочели? Има ли предварителен тест, който да покаже колко от тях са запознати с текста в детайли? И да отсее онези с грешните отговори, които да не могат да взимат решения засягащи 7 милиона граждани.

Впрочем има ли входящ тест за кандидат-депутатите? Ние безспорно ли сме доказали например, че преди да се кандидатират за каквото и да е, те могат да четат? И ако не – защо за всякакви маловажни службици искаме редица познания и умения – а за най-важните в държавата, чиито заплати всъщност всички ние плащаме – изведнъж се оказва, че подобни изисквания не съществуват?

От дълго време насам учени и педагози говорят за феномена вторична неграмотност. Има хора, които могат да прочетат думите в настоящия абзац, но смисълът ще им убегне. Загубват се в един по-сложен текст и не успяват да преценят какви точно неща той означава (или би могъл да означава), заради спецификата на езика му. Често такива документи, с по-сложен език, са всички законодателни актове. Как тестваме вторичната неграмотност в управляващите си и защо това не е задължително по закон?

Психотестове за шофьори – а за депутати и министри?

-         Защо избираме народните си представители веднъж на четири години? Ситуацията в България през 2005-та, когато още договаряме рамката на присъединителния си договор с ЕС, колко точно е еднаква с тази през 2009-та, след две години членство в Евросъюза, след период на миниатюрен икономически възход и след избухването на Световната финансова криза? През тези четири години имаше смяна на поне три различни епохи. Защо една модерна демокрация да се страхува от мнението на народа си и не провежда избори на всеки две години? През 19-ти век действително е можело един четиригодишен период да не е бил изпълнен със събития, коренно променящи обществените отношения, но в 21-ви век това не е така. Защо тогава пазим остарели обществени формули, удобни за управляващи, в които не вярваме, но неудобни за нас като граждани?

Изборите са скъпи? Нищо, което пряко засяга доброто функциониране на демокрацията, не може да се нарече скъпо. Скъпо струва недоверието между управляващи и управлявани. Погледнете социологическите проучвания и ще видите, освен, че доверието в Пармалента е минимално, на всичкото отгоре през последните десет години то е спаднало доста. (повече по темата тук: http://politiki.bg/?cy=135&lang=1&a0i=223273&a0m=readInternal&a0p_id=463)

На втората година след последните парламентарни избори – през септември 2011 г. – нивото на доверие стига рекордно ниски нива – само 5% от българите припознават собственото си Народно събрание. Ако някой има смелостта изобщо да взима решения при такова отношение на народа си, тогава той в никой случай не може да твърди, че управлява представлявайки гражданите, понеже той реално управлява въпреки тях. Ето защо очевидно се налага да преразгледаме цялата система, по която избираме депутатите си, защото в момента тя явно не постига основната си цел – да бъде представителна.

-         Как така се случва, че знаем кой е Цеко, но не и каква е била причината и конткестът, в който хора като Цеко са се формирали? Ето един емблематичен пример: БТК. Компанията през 2003 г. печелеше по 250 милиона лева на година и понеже беше държавна – тези пари отиваха в държавата. Беше продадена на новосформирана офшорна компания за 280 милиона евро.  Същата компания бързо след това препродава БТК през борсата за цена от около 1.1 милиард евро. Ето как поне 820 милиона евро пропуснаха да влезнат в държавния бюджет и реално създадоха няколко Цековци. И това не е идея, а конкретика. Защо не протестирахме, когато този милиард и половина лева подмина държавния бюджет и отиде в съмнителни частни ръце? Ето, че знаем кой е Цеко, но не разпознаваме механизмите, по които се създава възможност хора като Цеко да започнат да налагат интересите си против волята на всички нас – гражданите. Естествено, Цековци биха могли да са собственици и на медия, нали? Наистина ли искаме да излекуваме само симптомите или е по-важно да се справим с истинската причина за болестта на нашето общество?

-         В западните икономики вече се говори сериозно за мерки срещу най-богатите членове на обществото, които с алчността си предизвикаха криза в целия свят. В България през това време медиите обширно обговориха няколко случая на брутално насилие над кучета. Хората излязоха на улицата и поискаха криминализирането на насилието над животни. А криминализирането на алчността?

Оказва се, че от един праг нагоре, личното богатството престава да създава икономическо благосъстояние за другите, корумпира умове и почва да руши икономики. Готови ли сме да започнем разговор по въпроса къде е този праг, и какви трябва да са мерките срещу изключително богатите членове на едно общество, за да не могат те да вредят в мащабите, които виждаме сега?

Тук не става дума за комунизъм. Въпросът ми идва вследствие на десетгодишен опит в икономическата журналистика, част от които за Reuters и BusinessWeek.

-         Като говорим за общество, което си знае интереса, няма как да пропуснем темата за начетеността и образованоста на населението. Защо образователната ни система не ни подготвя да сме добри граждани? Учим формули на всякакви химически съединения и какви почви има в Африка, но предмет икономика и финанси в общообразователните училища няма. Когато депутатите гласуват новия бюджет – колко от нас могат да разчетат правилно числата в него? Когато правителството ни говори за икономически мерки – колко от нас могат да вземат информирано становище по въпроса? Защо не протестираме например против това, че образователната ни система възнаграждава заучавнето на факти, но не насърчава любопитството и любознателната, съмняваща се мисъл?

Сега медиите почват лека-полека да обсъждат какво ще се случи на следващите парламентарни избори, след около година. Интересно е обаче какви ще са управниците на България след 20 години – при нивото на сегашното ни образование. (Според изследване на Института за пазарна икономика (ИПИ) и Фондацията "Фридрих Науман" през 2009 г. българските ученици като цяло са били на последно място по всички показатели за образованост сред страните в ЕС. Като се вземе сравнително високото ниво от 20 години по-рано, към 2009 г. страната ни е отбелязала най-големият срив в света по отношение на качеството на образованоието си).

-         Възможно е образоваността да има връзка и с качеството на идеите, които едно общество генерира. Във всеки случай движението Occupy Wall Street в България (чиято принципна теза е, че иска тотална промяна на системата) успя да произведе само две конкретни идеи: едната беше – да се съпротивляваме на шистовия газ, а другата – да искаме пряка демокрация. Като гражданин на Републиката, чувствам, че личната ми свобода действително е била ограничена, когато по изключително важни въпроси управниците не са се допитвали до мен.  Последните референдуми в България са проведени през 1946 г. и 1971 г. Как обаче ще гарантираме правилното функциониране на една пряка демокрация сред 7 милиона остава въпрос, на който от Occupy Bulgaria засега нямат отговор. Моето чудене е: само до шистовия газ и пряката демокрация ли стигнаха дръзките ни идеи за едно по-справедливо общество?  И какво ни пречи да дадем воля на въображението си, за да разчупим собствените си occupied minds? Аз вярвам в креативната сила на българските умове, но също виждам и колко комплексирани са станали те. От много години насам ние налагаме модели за функционирането на икономиката и държавата ни, които някой друг е измислил някъде другаде, при различни обстоятелства и в (съвършено) различен контекст. Не сме създали никакъв нов подход, който да е добър специално за тук, за нас, за сега и за нашето бъдеще. Като че ли и днес някой друг трябва да измисли вместо нас каква да е промяната. Тази вътрешна автоцензура на идеи ми се струва едно от най-страшните неща, които може да сполети едно общество. Да, страх ме е за горите: но повече ме е страх за хората.

-         Като говоря за хората имам и нещо конкретно предвид: тридесет града в България нарушават европейските норми за нивото на фини прахови частици, поради което можем да кажем, че 57% от българите дишат вероятно най-мръсния въздух в Европа. Това директно влияе върху здравето ни, докато влиянието на отсечените гори върху хората би се усетило опосредствено след много години. (Впрочем според Национални доклад за състоянието и опазването на околната среда между 2000 г. и 2010 г. общата горска площ се е увеличила от 3.914 млн. хектара на 4.138 млн. хектара – sic!). Здравето на българите обаче е било директно застрашено и преди промените в закона за горите. Продължавам: цели 22% от населението ни живеят с високи нива на азотни оксиди в атмосферата, 59% от столичани са изложени на наддопустимия дневен шум и 72% от жителите на града спят в по-шумна от нормалната среда нощем. Подобно е положението в Пловдив. Общо за страната 99.78% от детските, лечебните и учебните заведения са изложени на наднормен шум. И тук не става въпрос само за дискомфорт. Постоянните високи нива на шум предизвикват редица болести. Нека повторя: детски и учебни заведения. Колко точно буден гражданин и добър родител съм, ако се случи така, че протестирам против възможността една гора да бъде отсечена, а не правя нищо, за да предпазя детето си от рак, респираторни заболявания и трайни психофизически травми?

Нещо друго: след 2013 г., ако не нормализираме ситуацията с фините прахови частици, ще плащаме глоби на Брюксел от 120 милиона евро годишно – и естествено, това ще са нашите данъци. Защо не сме задействали механизъм, по който управляващите да са отговорни за подобни глоби, а също и за пропуснатите ползи от неусвоените милиарди по всички европейски програми? Ако съм сервитьор и счупя чинии, докато сервирам, работодателят ми ще иска да възстановя щетата от заплатата си. Ако съм сервитьор и дойдат изключително богати клиенти, а аз не ги обслужа въобще – ще бъда уволнен. От кого обаче искаме ние пропуснатите и загубените милиарди? И коя е тази справедлива държава, която не желае да потърси отговорност за неправомерни действия или бездействия?  И още за екологията: като цяло България е на последно място по енергийна ефективност в ЕС. За да произведем едно евро продукт, ние харчим най-много енергия и ресурси от всички 27 страни. Това е много, много неприятно за горите и ужасно скъпо за нас. Но защо не протестираме за повече мерки в тази насока? И дали е отново защото енергийната ефективност не се вижда с просто око, както Витоша?

---

Нека гражданите не ме разбират погрешно: аз не обвинявам гражданите. Ние, не само българите, просто живеем в концептуално остарели държавни структури, в които правителствата и депутатите ни имат възможност да ни дадат толкова многобройни и чести поводи за недоволство, че, ако трябва да ги разрешим с протести, ще ни се наложи да сме всеки ден на улицата в продължение на много години. Това, за съжаление, е практически невъзможно.

Освен това се получава така, че, дори когато излизаме навън, то не е по рационално най-верните причини, а често сме поведени от временен социо-емоционален импулс. Когато „победим” и се приберем по домовете си, ще настане период на вътрешно доволство – понеже нали сме си изпълнили добре обществения дълг. Но преди да се опомним и разберем какво е станало, управляващите ще са приели поне три други, още по-потресаващи текста – в други области.

Приказката за онази ламя, на която, като й отрежеш една огнедишаща глава, порастват три други, е по-истинска, отколкото може би си мислим.

Затова моята молба е:

скъпи, умни, красиви, ентусиазирани, дейни хора –

нека всички помислим добре и започнем разговор за това как да направим обществото си по-справедливо, нека ние кажем от какъв нов обществен договор имаме нужда, защото по начина, по който действаме сега, истинската промяна изглежда предварително обречена на провал.

Тази статия включва само част от кардиналните проблеми на обществото ни, които ме притесняват – не исках да се разпростирам повече, защото в ерата на кратките съобщения, дългото четене винаги може да остане за друг път.

Нямам претенции за изчерпателност, но се надявам написаното да е повод за диалог.

Защото истината се ражда в диалога.

 

 

 

Александър Мануилов

 

 

manuiloff.com        Александър Мануилов, 2012 г.; за лично ползване        Alexander Manuiloff, 2012; not for commercial use

 

 

- - -

 

Уважаеми читатели, авторът публикува журналистическите си материали, както и литературните си произведения безплатно за Вас в интернет.

С причините за това решение можете да се запознаете в „Манифесто-то”.

Този сайт се издържа изцяло от дарения. Ако желаете да изразите подкрепата си, моля посетете страницата „Дарения” тук.

 

- - -