Александър Мануилов

публикувано на 12 септември 2014 г.; статия

   В академичните среди най-голямата грешка е да не вземеш под внимание фактите и явленията, които противоречат на тезата ти. Така развива идеологията си всъщност псевдонауката.

   За съжаление това прави в текста си „Хомосексуалност и елитаризъм” Николай Гочев, който за статията си в „Гласове” е представен като доцент, доктор в „Класическа филология”, преподавател по антична литература.

   Вярно е, че текстът му не е научен, а е по-скоро плод на личното му усещане и виждане за това какво е хомосексуализъм. В много от позициите си авторът обаче стъпва на постулатите, които Българската православна църква изказва по въпроса, без да намира за нужно да ги обсъжда, обяснява или доказва. Нещо повече, говорейки за Църквата, г-н Гочев твърди, че тя не може да бъде критикувана отвън. Който искал да изрази неодобрение от нейни действия или политики, можел да се присъедини и да извърши промяната отвътре.

   За съжаление това именно е сектантство и безпрекословна вяра в авторитет, която не допуска критическото мислене. Последното пък не подобава на никого, който представя себе си за принадлежащ на научното общество.

   В същото време г-н Гочев пише: „Аз изобщо смятам, че по въпросите от обществен интерес трябва да се говори обосновано и без много страсти.” Ами нека го направим – страстите не са само в епитетите, тропите и фигурите на текстовете, които пишем, страстите са най-вече в предпоставките, от които изхождаме.      

    А предпоставките в текста „Хомосексуалност и елитаризъм” са преинтересни.

    Всичко, което г-н Гочев твърди за хомосексуалистите и обществото, се крепи на три основни, но недоказани от него аксиоми: 1. функцията на човешкото общество е да се възпроизвежда генетично; 2. хомосексуалността е избор и 3. хомосексуалните двойки са се отказали да раждат;

    Последното очевидно не е вярно, понеже на света съществува такова явление  като женски хомосексуални двойки, които никак не са се отказали да раждат.

    По втората хипотеза има убийствено количество литература и документални материали – и ако г-н Гочев се беше запознал поне с част от тях – щеше да види, че се раждат достатъчно на брой хора (наистина не всички сред хомосексуалистите) които чисто физически не могат да извършат полов акт с човек от другия пол, не изпитват никаква възбуда и – ужас! – това е тяхната природа. Нека кажем и за феномена на хермафродитите – тези хора не са избрали да се родят с органи на двата пола, а са създадени така и който и път на сексуално развитие да изберат, те всъщност винаги ще бъдат отчасти хомосексуални в интимния си живот. Че сексуалността много често не е избор, ами даденост, всъщност се доказва и от съществуването на 100% хетеросексуални хора. Ако можем да твърдим, че има такива, както не се съмнавам, че Българската православна църква би потвърдила, тогава от самото определение за тях е очевидно, че те нямат избор в сексуалността си. Стопроцентовият хетеросексуален мъж не може да избере да бъде сексуално с друг мъж, защото няма да му се получи – той просто е лишен от тази опция.

   И така – за да може авторът да твърди, че сексуалността е въпрос на решение – „имам два пътя, ще поема а) на ляво или б) на дясно” значи явно е предпоставил дето всички хора са дълбоко в себе си бисексуални, дадено им е да се възбуждат и от двата пола и просто в един момент в живота си решават кой път да изберат. Тази имплицитна идея в текста на г-н Гочев е наистина изненадващо забавно споделяне, но дали е вярна може да се провери единствено на емпирично ниво. Съществуването дори на един човек, който не функционира така, е в състояние да направи подобна изходна позиция невалидна. Е, нека си помислим за познатите си и дали наистина всички от тях са бисексуални. Моят опит, г-н Гочев, показва, че не са.  

  Но тук има още нещо, скрито по-дълбоко. Защо му е на един учен да пренебрегне факта на съществуването на хермафродитите, както и на хомосексуалните хора, които чисто физиологически не могат да бъдат със срещуположния пол? Вероятно защото, ако този учен има религиозно съзнание, той ще трябва да приеме, че, което не е избор, е дадено. От кого е дадено? От Бог.

  Сега тук идва малко отрезвяващият момент, че вероятно Бог обича разнообразието. Това може да се наблюдава в цялото изобилие, което Той – нали разсъждаваме по религиозному – е създал: хилядите начини за размножаване при различните видове, нескончаемият брой цветя, треви, дървета, животни, насекоми, планети, галактики, квантови частици и какво ли още не. Ако пък говорим за природа – тя не прави разлика между амебата и кита, между агнето и вълка, между дървото и птицата, паразита и мимозата – тя не казва кое е правилно или полезно, нито кое не – а просто създава безпристрастна възможност всички тези видове да съществуват заедно. Ако се опитаме да си представим поне малко в перспектива и мащаб Вселената – тогава вероятно единственото неестествено нещо, което ще остане, са човешките твърдения, че едни неща трябва да съществуват и са полезни, а други – не. Впрочем едни от последните, които твърдяха публично, че знаят кои неща са безполезни, са наистина фашистите, г-н Гочев. После разбира се и комунистите, които разстрелваха безполезните хора.

  Зная, че в неразвитото общество, в което живеем, както и поради факта, че ние всички сме така несъвършени, всъщност ни е доста трудно да говорим за нещата от гледна точка, различна на тази, с която сме израстнали и в която битуваме. Обаче – доколкото живеем в социум, основаващ се именно на съгласуването на различни гледни точки, трябва да се научим да опитваме. Понеже г-н Гочев говори за природата и естественото, нека кажем, че основното свойство на природата е, че тя не дава оценки. Хомосексуализмът съществува и при жирафите, но хетеросексуалните жирафи не се присмиват на хомосексуалните, нито обратно. Бог също не ни се е обадил да ни каже кои жирафи са по-ценни за него – хетеросексуалните или хомосексуалните. Той просто е създал начин всичко това да го има. А ние имаме всички теологични основания да вярваме, че което Бог е създал, създал го е неслучайно, ами с с цел, и още нещо важно – което е създал, създал го е с любов, не с омраза. Отхвърлянето, неприемането, отказът от съчувствие са плод на омразата, може би на погнусата, но те и двете не идват от любовта.

   Когато Българската православна църква обаче говори за хомосексуалистите, тя единствено ги заклеймява, порицава и осъжда. Тя никога не изтъква на преден план, че Бог е толкова всемогъщ и толкова обичащ, та вероятно би могъл да обича всички свои чеда, включително и педерастите и лесбийките. Наистина неведоми са промислите Божии. Аз не бих избрал заекващ убиец да поведе цял народ към Обетованата земя, обаче Бог го е направил. Моисей. Пише го в Библията. Очевидно Бог може да ни обича и да ни отрежда важни роли в обществото, независимо от нашите смъртни грехове и вродени несъвършенства.

   Папа Франциск I например вече направи стъпка в посока спиране на разделението и омразата. В разговор с журналисти той наскоро каза „Ако някой човек е гей, кой съм аз, че да го съдя?” Аз намирам това за далновидна позиция, защото тя е протегната ръка от представител на духовенството към една низвергната от хилядолетия група човеци. Мъдро е, защото взима под внимание Христовите думи, че както съдим, така ще ни се отсъди. А също и е политически вярно, защото наистина – откъде да вземеш арогантността да обвиняваш други в грехове, от които собствената ти институция вътрешно се раздира?

   Тук именно е  моето разбиране към Българската църквата – има нещо дълбоко човешки интимно и емоционално в желанието й да се нахвърли именно срещу хомосексуализма в обществото, а не срещу някой от хилядите пороци, които провалят държавата ни. Обикновено човек се дразни най-вече от това, от което сам страда – съзнателно или не.  

   Но ако мислим за обществото - то няма да загине от това, че има хомосексуални хора, част от които не раждат, както сам г-н Гочев признава. Впрочем в различните култури от Древна Гърция до днес такива хора винаги е имало – само видимостта им е била различна – но цивилизацията не си е отишла, а се е развивала.

  Обаче има едни други грехове, които могат много бързо да затрият всички нас и без да искам да твърдя, че те са чисто само плод на мъжката доминантна хетеросексуалност, все пак нека видим как нейните характерни черти, когато са необуздани, могат да са опасни за обществото.

  Войнстващият милитаризъм например. Защо Църквата не говори против него, при положение, че военните действия по света все повече приближават границите на България? Русия наскоро тества ядрена ракета, способна да нанесе щети 100 пъти по-големи от тези над Хирошима, но Руската православна църква със сигурност ще благосрови бойните знамена на армията им и този път. Всъщност много политически коментатори вече намекват за реални опасения от глобална война, НАТО наскоро припомни за възможността чл. 5 от Пакта да бъде задействан. Но дори това да не стане, ние сме само 70 години отделени във времето от предишната ужасяващо кръвопролитна война и – както се вижда – все още сме в сянката й. Ето обаче – войните не ни плашат – плаши ни, че някой е хомосексуален и може да иска права.

  Аз продължавам да се чудя как така сме изградили общество, в което всяка вечер по телевизията можем да гледаме как мъже се убиват (дсетки пъти за 90-те минути на един пълнометражен екшън) но би било ужасно, противно и гнусно да гледаме как мъже се целуват? Ето това не е вродено, то е избор на културата и обществото, което си създаваме. Хората имат социоисторическите натрупвания да си представят, че синовете им могат един ден да се завърнат вкъщи в ковчези от бойното поле, но не могат и не искат да си въобразят свят, в който войни не са възможни. Ето тази негласна общоприета представа на средностатистическия българин аз наричам потресаваща. И тя е рудиментарно хетеросексуална, на нивото на онзи тип мислене, който постулира, че мъжът не е мъж, ако не е ходил в казарма. Мъжът като агресор. Мъжът – завоевател, унищожител на чуждото и другото и пазител на своето и познатото. Това съзнание, ако не бъде надживяно, е способно бързо да изтрие живота от планетата, като се има предвид с какви оръжия разполагаме вече. В тази връзка апелът към изграждане на съзнание, което иска и категорично защитава, гласно и действено, мирното съжителство на различията, не е толерастия, ами животоспасителна сламка, за която би трябвало всички да се хванем, ако имаме останала поне малко рационална мисъл.    

  Но понеже не агресорът или войнстващият диктатор, разполагащ с много оръжия, а хомосексуалистът е страшен, нека обсъдим психологията на алфа-мъжкаря, неговото отношение към стадото, което може да е вредно за самото стадо, дори без война.

  Понеже г-н Гочев обича да говори за животни, ето една кратка притча за пауните:

 

Сред пауните мъжкият, за да е харесван от женските, има нужда от много, много шарени и много красиви пера.

 

   Това е притчата.  Преведено на днешен български – мъжкарите-управители на България, искат да се покажат пред жените и наложниците си, но за това имат нужда от коли, пари и имоти, които държавната заплата не може да им осигури. Водени от сексуалните си мотиви, както и от желание да задоволят други свои пороци, те трябва да пристъпят към заграбване на всичко, което успеят, безогледно, дори ако се наложи да оставят болни и възрастни хора без средства за лечение и препитание. Ръководено най-вече от подобни низки страсти през последните 25 години българското хетеросексуално общество демографски се срина, имаме отрицателен прираст и лош здравен статус на населението, ниска продължителност на живота, а също и огромна емиграция, при това най-вече сред най-образованите, млади и способни граждани. Оставаме без лекари, които да лекуват децата ни; а без добри учители, които да ги възпитават, вече отдавна сме останали. Размножават се доминантните мъжкари, а другите, по-ниско стоящи в йерархията мъжки хетеросексуални екземпляри, по-рядко се осмеляват да си възпроизведат гените, защото средставата да отгледат децата си са били заграбени от споменатите доминантни мъжкари.    

   Ето как вулгарният хетеросексуализъм може да съсипе едно обществото и неговата нравственост. В името на повече шарени пера през последните години имахме публични убийства, кражби в огромни размери, присвоявания, незачитане на волята на майка и баща, прелюбодейства – все смъртни грехове иначе казано, и е неприемливо, че авторите, които осъждат хомосексуалността, често подсъзнателно изхождат от предпоставката дето в хетеросексуалността никога нищо лошо не може да се открие. А дивият хетеросексуален модел у нас се възпроизвежда и самоподкрепя. Повечето млади мъже искат да приличат на доминантните сега мъжкари, а повечето млади жени – жадуват да са жени на доминантните мъжкари, нищо че те реално рушат обществото ни. Всичко това става сега – не след три поколения – резултатите са тук, пред очите ни. 

   Дали „висшите” представители на селския хетеросексуализъм са елитарни – доколкото те управляват държавата ни, самоподкрепят се, независимо от политическа ориентация, и са си изградили ситуация, в която са недосегаеми от закона – да, напълно.

   Когато в такъв момент църква и учени избират да говорят активно единствено срещу един измислен обществен проблем –  хомосексуализма –  и загатват, че той щял да срине обществото, те всъщност извършват политически акт – защото отказват да назоват реалните пороци на държавата. Те също така наливат масло в огъня на другия, стадно хетеросексуален модел, който никога не критикуват, а понякога и съвсем явно приветстват и следват: когато мутрите биват въздигнати в  „архонти” (защото имат много пера), архиереите се возят в мерцедеси (атрибут от арсенала на мъжкаря-лидер), а манастирите се превръщат в хотели и пивници (този път за да имат духовниците повече пера).

  Мисля, че това донякъде отговаря на въпроса на доцента в Софийския университет, който през ХХI век в една светска, европейска и (надявам се) нефашистка държава пита за какво е нужен хомосексуалистът. Ами за това, г-н Гочев, за да внесе нужния баланс от различия в обществото, за да покаже една друга чувствителност и светоусещане, каквито хетеросексуалните хора нямат, чрез такива люде например като Шекспир, Микеланджело, Чайковски и Витгенщайн и вие вероятно добре се досещате, че списъкът тук може да бъде продължен изумително дълго. Само селянинът-земеделец, за когото целият живот се състои единствено в размножаване на растения, животни и на себе си, няма да види никаква стойност за обществото в Шекспир. Всички останали, за които социумът е нещо повече от ядене и размножаване, не биха имали нужда да поставят този въпрос изобщо. Историята показва, че хомосексуалисти са допринесли по безспорен начин за развитието на цивилизацията – във всички нейни сфери – и техните постижения са били именно такива, каквито са били, също и заради специфичната им сексуална ориентация, която им е давала различен поглед към проблемите на обществото.

   Има обаче и един друг аспект, който няма да спестя на всички, които говорят срещу хомосексуалистите. В това говорене има нещо дълбоко неморално и не-мъжко, приятели. Именно защото, когато темата са педерасти, лесбийки и транссексуални, често става въпрос за слаби, отритнати хора, над които тегне социална стигма и хиляди ограничения. Хомосексуалистите не са единна общност и като отделни индивиди, израстнали в България, най-веротяно немалка част от тях са били подложени на сериозен тормоз на всички нива – от семейството, през училището, на улицата, та дори и на работното място. Това са хора, които често живеят в страх да не бъдат отритнати, включително и от приятели, но понякога – също и от родители. Някои от тези хора са били физически малтретирани единствено заради начина, по който изглеждат – заради това как са се родили, г-н Гочев, а не защото са избрали да имат пера в косите. В София имаме и случай на убито момче, понеже убийците му мислели, че е гей. Освен това, както всички знаем, хомосексуалистите нямат право по сегашното законодателство на институцинален партньор, а също и не могат да отглеждат деца.    

    Като казваме всичко това, за разлика от г-н Гочев, ще ни е твърде трудно да приемем, че хомосексуалистите са елитарна и много привлекателна секта. Манията за величие е възможна ответна психологическа реакция у някои хомосексуални индивиди и то след години потискане от страна на доминантната хетеросексуална група – но като цяло ние тук говорим за една дълбоко презирана, отхвърляна, малтретирана, унизена и оскърбена прослойка от хора. Към унизените и оскърбените Христос имал особен афинитет, казват. Той веднъж спрял хората от това да хвърлят камъни по една проститутка.  Да се излиза от висотата на амвона или на университетската катедра и да се говори как е добре, дето тези хора нямат равни права с другите, е меко казано липса на състрадание. Отказ от съчувствие и вчустване. И освен това е много лесно и популистко – понеже това в момента е водещото светоусещане на повечето хора и всяко говорене против хомосексуалистите може лесно да бъде прието с овации от мнозинството.

   Обратно, аз, например, когато защитавам принципа на многообразие и мирно и равнопоставено съжителство на различни светогледи и лайфстайл, лесно мога да бъда разбран превратно и да! – в нашето общество мога да очаквам тормоз и насилие над себе си заради думите, които пиша сега.

   И ето – финалният въпрос интересуващ г-н Гочев: трябва ли хетеросексуалните да разрешат на хомосексуалните хора те да могат да отглеждат деца и да се женят  или омъжват? Че проблемът на г-н Гочев с хомосексуализма е измислен, показва именно обсъждането на този казус. Това е така, защото еднополовият брак и възможноста за осиновяване на деца от такива двойки все още не е тема, сериозно поставена на масата дори от самата така наречена гей-общност в страната ни. Това може да е сериозна дискусия във Франция или в някои американски щати, но в България гей-активистите все още не са се осмелили да го повдигнат и направят в реален обществен дебат (което категорично си е тяхна грешка). Например последният гей прайд от 2014 г. в София не спомена дори и дума като послание в тази посока. Така че, всъщност, с кого спори г-н Гочев?

  Какви обаче ще са ползите за българското общество, ако статутът на хомосекусалните хора се изравни с този на всички останали и, разбира се, ако това стане вследствие на евентуална промяна в нагласите на обществото по повод различията?

   Първо това ще даде възможност на една немалка група хора да се чувства по-добре. Редица икономически теории защитават тезата, че когато хората се чувстват добре, те работят повече и по-качествено, съответно печелят повече, а това означава и повече данъци за държавата.

  Можем да очакваме също частично да намалее емиграцията на хора, които са били потискани или са били направо жертва на дискриминация на основа сексуалност в родината си. Някои, които вече са избягали в чужбина именно по тези причини, може би ще обмислят завръщането си. Това със сигурност са хора в активна и трудоспособна възраст, които плащат данъци и произвеждат брутен вътрешен продукт. Обществото постъпва икономически неразумно като ги гони.

  Като им се даде възможност за официално партньорство, обществото ще насърчи хомосексуалните двойки да изграждат стабилни и дълготрайни връзки помежду си, а семейните съюзи често са свързани с икономическа принадена стойност. Бракът може да е основа също и за съвместно изграждане на общ бизнес. Наличието му преодолява също някои административни трудности.

  Ако пък им се даде възможност за отглеждане на деца, немалко изоставени от родителите си малки българчета, вместо да израстнат в убийствената атмосфера на сиропиталищата, ще имат истински дом. И не, ако се замислим все пак, ще видим, че сексуалността на детето не зависи от тази на родителите. Нали всички хомосексуални хора имат хетеросексуални родители? Така че осиновените от еднополови двойки деца няма да променят вродената си сексуалност заради тази на приемните си родители – напротив, най-вероятно ще я развият и укрепят, след като избягат от лесната опция да бъдат сексуално насилвани в домовете за сираци, където това е честа практика. Освен това -  това ще са деца, които няма да дишат лепило по гарите и да проституират от ранна юношеска възраст като умират млади, а най-вероятно ще получат образование и възможност да създадат стабилен живот, кариера и – на свой ред – деца – което отново значи данъци и повече брутен вътрешен продукт за обществото в продължение на десетки години напред.

  Още нещо – когато една държава изпревари съседите си в посока либерално законодателство, тя често става притегателен център за туризъм от тип, какъвто в момента България не може да развива. Говоря за примера на Холандия и Чехия. Това също носи благосъстояние на всички и категорично не означава, че средния холандец или чех е с по-лош морал от средния българин.

  Има и други икономчически ползи от хомосексуалната популация, но важен е фактът, че законодателното отношение към хомосексуалните хора наистина може да бъде използвано от един мъдър държавник за създаване на благосъстояние и изгоди за цялото общество.

  Преди да стигнем до отглеждането на такъв висш и далновиден държавник обаче, ние ще трябва да се замислим дали на младите хора в университетите преподават специалисти, които могат да ги научат рационално и критически да подхождат към проблемите, като загърбват вродените митологеми, религиозно мислене и мистиката – иначе казано – дали има кой да им преподаде научния подход към решаването на различни задачи.

  По отношение на фашизма. Интересно ми е г-н Гочев дали се е замислил, какво ще стане, ако крайнодесните елементи в обществото ни прочетат все пак статията му и не намерят в себе си сили да открият концептуалните, теологическите, фактолочигечките и логическите й проблеми. Николай Гочев пита „Нужни ли са на едно общество хомосексуалисти?” И ето ние чуваме хиляди, хиляди гласове, които в хор и размахани юмруци почват да викат дадения от него отговор: „Не! Не са нужни!”

   Какво следва от това?

   Който може да се радва от поставянето на такъв въпрос, може и да продължи: нужни ли са на едно общество инвалидите, нужни ли са болните, нужни ли са възрастните хора, които не раждат вече, нужни ли са заекващите и какво ли още не. В Ирак беше необходимо само да се появи един хетеросексуален мъж с „твърда ръка”, който завзе властта (оръжието) и, използвайки подобна методология, тръгна да проповядва идеята за халифат. Питайки се „Нужни ли са християните в един халифат?” той почна да убива малки деца на друговерци.

  По тази причина: преди да задаваме въпроси започващи с: „Нужни ли са....?” вероятно е по-добре първо много сериозно да се запознаем с контекста на страстите, в които живеем, и да се запитаме: на кого може да е нужно задаването на такъв въпрос?

 

 

 

P.S. Статията беше първоначално обсъдена и поръчана от главната редакторка на "Гласове", а после и публикувана там за кратко на 12-ти септември. Имам електронно писмо от г-жа Галя Дачкова от 8-ми септември, в което тя казва, цитирам: "Пишете и пратете статия". Когато след публикацията стана въпрос за заплащането, материалът беше наречен "мнение на читател", което не подлежи на хонорар. Повече от 12 години работя като журналист и нито веднъж досега не бях говорил с главен редактор на медия, който да ми поръча да напиша мнение на читател. Това е обидното в отношението между колеги и аз, признавам, не го очаквах. То също така поставяше в неравностойна позиция моя текст спрямо този на г-н Гочев (той - автор, аз - не-автор?; той - представен с визитка, аз - не, понеже нали читателите са анонимни). Това отношение към материала ми и труда ми ме накара да изтегля статията си от "Гласове".

И така - текстът без да се променя, промени единствено мястото си в интернет.